неделя, 28 януари 2018 г.

„Кедер“ от Йорданка Белева – за загубите такива, каквито (ще) ги помним

Йорданка Белева
Годината започва (непо)силно, когато в нея се намеси Йорданка Белева

      „Кедер“ (изд. „Жанет 45
“, 2018) е вече на пазара, за да обгърне със страниците си коренището на цялата земна мъка.

След „Ключове“ това е трети сборник с разкази, с който Дана разстила меката пелена на меланхолията. Този път – много по-концентрирана, крайно обективизирана.

За загубите такива, каквито (ще) ги помним и които изпъват гънките на болките – около тях осцилира „Кедер“, обличайки общата, архетипната мъка в одеждите на 20 индивидуални мъки.

20 човешки истории затварят цикъла на живота и запълват празните места там, където думите са предпочели водите на мълчанието. Без да прекаляват със смъртта, те донареждат пъзела на знанието, но знанието, покълващо от опита.

В земята на Белева е равно: след първия разказ – „Семеен портрет на чернозема“ – сборникът не губи инерция, а продължава своето уверено движение в  ниското. Защото „само в ниското нещата се спускат наистина отгоре“. Защото само там близостта до корените топли  след ледената целувка на загубата.

В „Кедер“ ще се запознаете с „Мадам Слънце“ и „Внукът на човекоядката“, ще прочетете „Кратък трактат на живописта“, ще направите най-жестокия „Бартер“, ще откъснете „Една българска роза“. Ще страдате и ще се радвате с героите, ще отсеете важното в живота, култивирайки го в горчиво-сладки спомени, в пречистване на собствената мъка чрез чуждата тъга.

Именно с чистотата и красотата на изказа на Белева в края на сборника читателят се открива по-мъдър, по-добър. И можещ всякакви тъги.


А скръбта оставя винаги избор. Ако ѝ кажа, че е красива, ако не ѝ кажа. „Това са два отделни трамплина.“

сряда, 24 януари 2018 г.

„Американският любовник“ от Роуз Тримейн – 13 кратки бижута, 13 необятни вселени

  
След „Пътят към дома“ – романа, който ICU издадоха миналата година и който успя да ме задържи будна до три през нощта, нямаше как да не обърна внимание на една малка синя книжка, един сборник с разкази, чиято снежна корица предизвика полемики.
И макар сборниците с разкази да са може би най-подценяваните четива (след стихосбирките), истината е, че няма друг такъв спътник, който да повърви с теб за кратко, но да остави толкова трайно и човъркащо, гъделичкащо въображението усещане. История без край, но с продължително настояще.

Едни такива истории дебнат зад всяка буква в „Американският любовник“ от Роуз Тримейн (изд. ICU, 2018; превод: Невена Дишлиева-Кръстева).

Британската писателка е създала 13 кратки бижута, в които се побират 13 необятни светове.  И не само – „Американският любовник“ сякаш прекосява цели времеви периоди, литературни течения, географски ширини, за да създаде литературно удоволствие – каламбур на въображението, в който властват колоритни и плътни образи, майсторски лупинги с читателските очаквания и умереност на изказа, която мигновено печели симпатии и буди желанието за още.

Впечатляващо е умението на Тримейн простичко да разказва големи истории. Да съчетава
важността на детайлите с адреналина на краткостта. Разказите в този сборник са абсолютно поглъщащи, а „Американският любовник“ – разказът, на който е озаглавена книгата, е може би най-слабият от тях.

Много по-любопитни са мизансцените, на които писателката запраща читателите, докато смело рисува образите на Толостой, Дафни дьо Морие и други познати литературни великани, свеждайки ги до „обикновени“ хора, които бягат, мразят, умират.

Още по-симаптични са онези „малки“ истории, които оставят големи следи по снежната пътека на читателската душа. Като „Изглед към Горното езеро през есента“, „Смити“, „Пленник“...
Прекрасно е и когато сърцата на преводач и автор туптят на една честота. Невена Дишлиева-Кръстева успява да се справи със завоите на наратива, да предаде на читаталя авторовия ентусиазъм.

„Американският любовник“ е чудесно издание – и като оформление, и като съдържание то е вдъхновяващо доказателство, че разказът може да бъде един от най-добрите спътници.







петък, 12 януари 2018 г.

„Афиши в огледалото“ от Радостина Ангелова – портрет на града и чувствата, без които не можем

„Афиши в огледалото“ от Радостина Ангелова (изд. „СофтПрес“, 2017 г.) – за онези срещи с родителите, с другите хора, без които просто не можем да надскочим себе си.

В това си пътуване по словото Радостина Ангелова („Виенският апартамент“, „Обратната страна“) не е показно поетична, не влага метатекстове на метатекстовете, а просто слива една река в друга и така създава океан от възможности. Една мансарда на бляновете и на възможните спасения.

Две сюжетни линии – едната, развиваща се през март 2017 г., и втора – разхождаща читателя из София от зората на миналия век. И двете – разравяйки пепелта на две страстни и фатални срещи; и двете –  неразривно свързващи разцъфването на две жени.

Роза Попова е една от най-известните български театрални актриси от началото на XX век. Съпругата на „детския“ писател Чичо Стоян завладява публиката като Медея и Маргарита. Сравняват я със Сара Бернар. Роза е отдала живота си на театъра, докато съдбата не я сблъсква с пагубната любов на Тодор Богданов.

Верността към двама души и към самата себе си се оказва гумичката, която навярно изтрива спомена за актрисата, близка до имена като Мара Белчева,  Теодор Траянов, Димитър Бояджиев, Пейо Яворов и Кръстьо Сарафов, от паметта на съвременниците ни. В  „Афиши в огледалото”, обаче, именно нейните криволичения към ръба на устието, след което няма връщане назад, се оказва епицентърът и пресечната точка с живота на една друга Роза(лия).

Лия, която идва от онези семейства, за които ние подозираме, но не искаме да си признаем. Или тези, от които идваме. Семейства, от които не можем да избягаме, колкото и привидно да желаем. Срещата с мистериозния Максимилиан се оказва неизбежното завръщане към себе си, за да успее най-после да продължи напред.  

Шегата и благородната лъжа преплитат намеренията на мъжа, който е напуснал България, и на жената, която понякога желае да се изтрие от света.

Музиката, театърът и пътят присъстват постоянно в съвременната сюжетна линия и точно те – детайлите, светло-сенките, дремещи в пейзажа –  допълват романа. И макар любовната история да е водеща, в тази линия отношенията със семейството, със собствения си вътрешен мир се оказва темата, около която осцилира цялата сюжетна линия.

Радостина Ангелова умело жонглира със случайностите и съвпаденията, на които обрича героите си. Къде историята, къде художествената измислица създава един пълнокръвен портрет на Жената през последните два века. На Града и на Чувствата, без които не можем.

София с нейните романтични улици, с галещите ѝ небето сгради и с нейната своенравност ще изплува пред читателя. Образът, който бушува из страниците на романа, ще остави и вас някъде там, търсещи себе си из „Афиши в огледалото”.






петък, 5 януари 2018 г.

„Речи против Катилина” от Амели Нотомб или убий съседа си

Някак ми върви да започвам годината с лудата Амели под ръка. И то винаги на рождения ден на блога.

„Речи против Катилина” от Амели Нотомб (изд. „Колибри”, декември 2017 г.) е старо заглавие, с което не бих препоръчала да започне незапознатия с любопитния стил на белгийското лошо момиче на литературата, но пък за хардкор феновете това е само още една лъжица сладост. И гарантирано разбиване на клишетата, че следобедите обикновено са за почивка.


Часът на дявола не е полунощ, а точно 16:00 ч. Или поне тогава за едно иначе щастливо семейство на пенсиониран университетски преподавател и неговата съпруга, останала цял живот единствената му любов, стрелките на живота изиграват лоша шега.

След местенето в Къщата, за която винаги са мечтали – Къща, тиха, спокойна и далеч от цивилизацията, се оказва, че никога не трябва да подценяваш иронията на съдбата.

Семейството, което никога не е искало да има деца, нито контакт с много хора, се сблъсква с неумолимата упоритост на новия си съсед Паламед Бернарден, който държи да идва на гости всеки ден между 4 и 6. Дотук няма нищо странно в това, но всяка среща става все по-мъчителна, а неразговорливият и откровено лишен от живот някогашен лекар не се оказва по-опасен, отколкото може да си помислите. Защото и бездействието е страшно.

Любопитен прочит на Речите против Катилина (на латински: Orationes In Catilinam) на Марк Тулий Цицерон прави Нотомб. Ситуацията, в която Емил и Жюлиет изпадат е повече от патова, а единственият начин да победиш натрапника се оказва да бъдеш „по-тежък, по-неподвижен, по-тягостен, по-неучтив, по-празен.“

Още по-объркваща е появата на г-жа Бернарден, която от отрицателен персонаж градира до жертва. Дали обаче е такава? За мен нейната позиция и роля остана доста спорна.

Нотомб отново си играе с простотата на думите, оголва ги и ги поставя в такава редица, че от значение да останат само усещанията – погнусата, желанието да побегнеш, играта на нерви със случващото се.

Лудa, шокиращa, междувременно невероятно забавна – прозата на Амели ще ви докаже, че дори малките битови неща могат да извадят наяве дяволите у нас.

 „Речи против Катилина” е кратък роман, който се надявам някой някога да филмира. Абсурдността на Нотомб заслужава да оживее отново на голям екран.



„Невидимите градове” от Итало Калвино – празник на фантазията

Малко преди брилянтната „Ако пътник в зимна нощ” Итало Калвино създава „Невидимите градове” (изд. „Колибри”, 2018; превод: Божан Хрис...