четвъртък, 17 май 2018 г.

„Санаториум „Клепсидра“ от Бруно Шулц – манифестът на безкрайната фантазия


Бруно Шулц
„Санаториум „Клепсидра“ от Бруно Шулц (изд. „Аквариус“, 2017 г.; превод: Магдалена Атанасова) е една от най-впечатляващите книги, на които съм се натъквала в последните няколко месеца.

Тя е красива творба. Много по-красива дори и от по-късния му роман „Канелените магазини“. 

Тя е цяла една нова, „флуидна“ реалност; историята на една меланхолия, която е "по-истинска, по-ослепителна и по-ярка" от другите меланхолии. Манифест, писан с пламенния ентусиазъм на нестихващата тъга по отминалото.

13 фатални разказа, които се опитват да разгадаят тайните на живота, следват линиите на ежедневието в неговата многословност и се опитат да надскочат времето. Всеки един от тях сякаш повтаря една и съща фраза, един и същ рефрен: „Да помним детските дни“, защото в тях е скрит изворът на вдъхновението, спасителното изкуство като алтернатива спрямо неприспособимостта към реалността (а в случая на Бруно Шулц тази реалност запраща без капка милост детето в навечерието на Втората световна).

В думите на Шулц читателят сякаш потъва – образите постепенно се разпадат, ронят се и след прочита остават само аромати, проблясъци от нещо преживяно, нещо изсънувано.
„И най-после в края на града, нощта се отказва от лудориите, хвърля маската и открива вечното си сериозно лице. Вече няма да ни зазида в измамен лабиринт от хлюцинации и привидения, тя разтваря пред нас звездната си вечност. Небосклонът расте до безкрайност, съзвездията сияят в своето великолепие на неизменните си места, образуват магически фигури на небето, сякаш искат нещо да възвестят, да прогласят нещо окончателно със страхотното си мълчание. От блещукането на тези далечни светове извира жаборяк, сребърна звездна гълчава. Юлските небеса нечуто сеят метеорно семе и то безшумно попива във вселената. 
 ...
В отворения прозорец нощта дишаше с бавен пулс. В огромната ѝ безформена маса се плискаше хладък дъхав флуид, спойката между черните ѝ блокове се ронеше и процеждаше струйки аромат. Мъртвата материя на тъмнината търсеше да се освободи във вдъхновения полет на жасминовото ухание, но недокоснатите маси в глъбините на нощта лежаха все още неосвободени и безжизнени.
До края на сборника Бруно Шулц прескача от един епизод от живота си на друг. В него автор и герой доста често играят една и съща роля. А преходът от магическата стая на детството през антрето на съзряването до входната врата, водеща към неприветливия свят, раздран от военни конфликти и смърт, се оказва болезнено пътешествие и само фантазията се оказва онази спасителна сламка, която прогонва пълното полудяване.
„Всяка пролет започва така, с тези огромни и зашеметяващи хороскопи, които не са по мярката на едно годишно време, във всяка – него го кажем веднага – има от всичко това: безкрайни шествия и демонстрации, революции и барикади, през всяка в определен момент минава горещият вихър на забравата, безграничната тъга и опиянение, търсещи напразно адекватност в действителността. Но после тези изсилвания и кулминации, тези натрупвания и екстаз навлизат в цъфтежа, изцяло се преливат в буйния растеж на хладния листак, във възбудените нощем пролетни градини и шумът ги поглъща. Така пролетите изневеряват на самите себе си – една подир друга, – потънали в задъхания шумол на цъфналите паркове, в тяхното набъбване и приливи – забравят за своите клетви, губят лист след лист от завещанието си.“




Неразгадаем и необхватен, „Санаториум „Клепсидра“ със сигурност не е никак лесен за разчитане пъзел. Загадка, осеяна с блуждаещи образи и водеща в дълъг като света, безкраен тунел. Прекрасна! 



вторник, 1 май 2018 г.

„Хала“ от Нейтън Хил


 „Хала“ от Нейтън Хил (изд. „Хермес“, 2018 г.; превод: ) неизбежно ще бъде сравнявана с „Поправките“ на Джонатан Франзен, „Щиглецът“ на Дона Тарт, „Непорочните самоубийства“ на Юдженидис или пък „Невероятните приключения на Кавалиър и Клей“ от Майкъл Шейбон.

Тези сравнения обаче са само рамката, от която ви предстои да излезете, докато се разхождате по думите на този мащабен и разнообразен роман.

Защото тонът на Хил е много по-топъл от този на Франзен, лишен е от студения поглед отгоре в „Поправките“; много по-мащабен от „Непорочните самоубийства“ на Юдженидис и много по-близък до съвремието ни от „Невероятните приключение на Кавалиър и Клей“ на Шейбон. „Хала“ е сякаш диаметрално разположена на всеки един от гореизброените. Съдържаща ги и превръщаща се в тяхно бъдеще, далечно, вперено в тях. Като огледало.

Без да следва някаква достоверна хронологическа последователност, Нейтън Хил реди пъстра мозайка от действителни събития и завои в световната история.

От пълната тъмнина на десетилетието на милениум поколението – децата, дарени със свободата да не протестират – до пагубния скок през прозореца на 60-те години – американският писател проследява сливането на всяка една от силите, движещи човешката цивилизация. Тук ще намерите както бруталната, но спасителна алиенация да компютърните игри, така и митологични препратки, архистрахове и вярвания.

През цялото време двата свята на Хил се гледат – две огледала на един образ – едното
забързано, а другото забавящо действията.

Историята на света в „Хала“ се завърта около Самюъл –  университетския преподавател и писател, страдащ от синдрома на страха от белия лист, който е принуден да тръгне по стъпките на своята майка, която го е изоставила преди толкова много години, че тяхната роднинска връзка изглежда по-скоро илюзорна, приказна измислица с нещастен край.

Но белегът помни болката. И така пристрастеният към компютърни игри Самюъл започва райд из света на собственото си семейство.

Ниво първо, играч приготви се. Да дойде Халата.

„Хала“ е умна книга, премерена, но дискретно сочеща с пръст плезещите се рани. Преплитаща събитията и протестите от 60-те години в Америка и привидната застиналост на съвремието. Неолибералното общество, разпадащия се институт на семейството, ескейпизмът във виртуалната прегръдка – това са темите, които пулсират в сравнително равномерните и ритмични глави на романа.

Плюс прави липсата на остър сакразъм, а по-скоро добронамерената усмивка, притеснения поглед към политиката на цяла една страна, на цял един свят. В книгата бунтът се видоизменя, но раната остава. Нещо не е наред и Хил не се страхува да щрихира това настръхване пред окото на бурята.
Въпреки хепи ендинг-а,


„Морска книга“ от Мортен Стрьокснес – антология на вълните

Снимка: Явор Веселинов „Морска книга“ от Мортен Стрьокснес (изд. „Жанет 45“, 2018 г.; превод: Мария Змийчарова) е много подходяща ...