вторник, 12 март 2019 г.

„Литературен обяд“ с Ейлиш ни Гуивна – гурме за душата



Eйлиш ни Гуивна е „наше момиче“. Синът ѝ се жени за българка през 2015 г. и след магическата сватба в Пловдив съюзът Ирландия-България е завинаги скрепен в сърцето на Гуивна, която започва да изучава български и така се запознава с бъдещия си преводач Димитър Камбуров.

В една от всички паралелни реалности – а именно нашата – всичко гореизброено води до появяването на прекрасния сборник „Литературен обяд“, която излиза на българския пазар в навечерието на St. Patrick’s Day в превод на Димитър Камбуров и под логото на малкото, но безкрайно симпатично и всевиждащо издателство „ICU”.

12-те специално подбрани разкази в това литературно гурме ще ви разкажат как един чужденец вижда българската действителност, но ще ви покажат и различните лица на Ирландия. Ще ви докажат, че човешкото сърце навсякъде е чупливо. И на всички географски ширини има нужда да дири щастие. А историите „не се нуждаят от паспорт”.

За случайностите и различните възможности, за алтернативните пътища, по които можем да поемем – всяка една от историите на Ейлиш ни Гуивна е по мъничко абсурдна, по мъничко необикновена, но винаги вярна на човешкото.

„Камъче в езеро, което образува концентрични кръгове, или свят, събран в песъчинка“ – това е добрият разказ според собственото определение на дъблинчанката. И очевидно се придържа стриктно към него, защото успява да побере хиляди микрокосмоси в творчеството си, така че да превърне всеки прочит в откровение. Всяко разлистване в истинско удоволствие.

Подбирайки най-пиперливите, най-сладките, най-ароматните думи, ни Гуивна поднася на
подноса на комичното, на забавното множество важни и понякога трагични теми – от положението на съвременната ирландска жена до съдбата на един народ, на който социалните поражения не са му чужди – „за нежеланите новородени момиченца, за забранения аборт, за големия глад, за емиграцията“ (Димитър Камбуров).

С тези разкази сърцето ви ще подскача, ще се вълнува и ще търкаля като „камъчета след отдръпващия се прибой“.

И някъде там, между литературното и философското, ни Гуивна все пак ще ви намигне по Чеховски и ще ви разсмее. Ще ви предложи „Летен сладкиш“, ще ви  отведе на „Уелският бряг“ и ще ви запознае с „Жената със златна рибка“.

„Литературен обяд” предлага разкази за всеки вкус и с неочакван край. В тях не може да бъде предвидено ясно разделение със строго отчетливи завръзка, развръзка и кулминация. Те приличат много повече на поток от мисли, вълните на които се разбиват в съзнанието. Ежедневните ни пътувания през щастието и тъгата.

На този „Литературен обяд“ един от най-талантливите съвременни творци ще ви утеши, че може тайни рецепти за хубав живот няма, а понякога нужната съставка е само малко случайност.



неделя, 10 февруари 2019 г.

„Ти, непрестанна новина“ oт Иван Ланджев – „най-великото изкуство – на дистанцията“, която приближава



За Иван Ланджев, с когото винаги се разминаваме във времето и пространството, съм чувала какви ли не неща. И хубави, и лоши. Дотолкова много, че понякога ми е приятно, че не се познаваме отвъд дежурното кимване (без да си разменяме „твърде много думи“ ) и неволното пресичане на Фейсбук алгоритми из полето на новините.

Така го чета без(при)страстно. С едната ръка разлиствам предразсъдъците, с другата придърпвам буквите.

„Ти, непрестанна новина“ (изд. „Жанет 45, 2018 г.) „взриви“ литературните среди като неочаквано подарен пролетен ден през зимата и сама по себе си се превърна в новина. Колко непрестанна, предстои да видим. Но ми се струва, че едно е обозримо – Иван Ланджев е напуснал мансардата. И е разчистил сърцето си.

Нали светът е сума от събития,
А не предмети? Услугите са върнати,
Решенията – взети. Гладният и ситият
ако се сетят, могат ли да се прегърнат и
Лицата им какво ще си разкажат?
Истината вън лежи – делфин на плажа,
Цял и непокътнат. Кой ще го прескочи?
Агонията може засега да се отсрочи.

Тези привидно несвързани монолози ваят една цялостна, неразрушима скулптура на любовта във всичките ѝ форми и етапи, на живота като среща между кавър версии и повтарящи се начала и на изкуството като пътешествие из себе си, като любов, която е „в добри ръце“. Сякаш случайно думите просто се стичат по страниците на това слънчево издание, за да завъртят читателя в едно безмилостно море от образи, познати, но винаги нови, тактуващи в свой собствен ритъм:

Всичко на тоя свят се случва за втори път.
Повторно бебето проплаква и повторно
вият псетата под неговата люлка.
Всички птици изпълняват кавър версии.
Страстта, която ми се струва нова,
е била закътана в архива на сърцето.
Там вътре в дълги, тесни коридори
 чиновници подреждат и замръкват,
прошнуроват папки и класьори
с моя опит, който винаги е опитът на друг.
Повторна прашна обич, повторна ялова тъга.
Обратът е клише, но и обратното е вярно.
Няма нищо по-еднообразно от сензацията,
нищо по-банално от събитието,
нищо по-повторно от началото. И времето
не изненадва никого – то само си тактува.



Колкото повече чета (и препрочитам), толкова повече не ми се пише. Не ми се пише за скепсиса, за (само)иронията, не ми се пише за надеждата и за смирението. За митологемите и за оригиналните капитулации пред мислите („правителството на плътта ми се разпада“). За порастването и завръщането към себе си. Но ми се четат. Защото горните сами текат по листите като емисия новини, като хубава история и като любима плоча.

И ако „Ние според мансардата“ не ме убеди, този път съм сигурна.  С „Ти, непрестанна новина“ ще сте в добри ръце. Някъде между поезията и прозата. Между повторенията и откритията. Защото тази лирика на Ланджев владее „най-великото изкуство – на дистанцията“, която приближава.





сряда, 6 февруари 2019 г.

„Часовете” от Майкъл Кънингам – да преодолееш самата реалност на света


Часът е точно толкова, колкото трябва да бъде.  Точно толкова, че да е правилното време.

Личен архив
 „Часовете” от Майкъл Кънингам (изд. Intense; превод: Иглика Василева) излезе преди седмица около рожденната дата на Вирджиния Улф в ново издание.

Извън корицата и преди филма, Кънингам е успял да вдъхне живот на история, която се живее само привидно от три героини – Вирджиния Улф я пише някъде там през 1923 година в предградията на Лондон, младата Сара Браун с треперливи пръсти я чете в малкия си апартамент (и не само) в Лос Анджелис през 1949 година, в края на XX век достолепната Клариса Вон  я живее по своя си начин.  Но всъщност „Часовете” е обобщаващо откровение, общо кратно на съдби, които често се делят една от себе си.

„Не съм луд, а угнетен, което е същото.” казва един от главните герои на Роберто Арлт в „Огнехвъргачките”.

Именно за онези – угнетените, лудите, мечтателите и хората не на място е, дишат героините на Кънингам. Чрез техния допир с „Мисис Далалуей” – известния роман на Вирджиния Улф – разказът се обединява в  един-единствен смисъл – в освобождаващото действие в онези решаващи часове, редките мигове на щастие.

Да, помисли си Клариса, време е денят да свършва. Даваме приеми, правим тържества, напускаме семействата си, за да живеем сам-сами в Канада, мъчим се да пишем книги, които обаче не променят света независимо от нашия талант, неспирни усилия и големи надежди. Живеем живота си, занимаваме се всеки с нещо –  после заспиваме. Всичко е толкова просто и обикновено. Някои скачат от прозорците или влизат да се удавят, или взимат хапчета. Повечето умират случайно, при нещастни случаи, а още повече  голямато мнозинство, биват поглъщани от някоя болест или, ако са късметлии, от самото време. Едно е само утешението: отделен час тук или там, когато, противно на всякакви зли сили и очаквания, животът ни като че се разтваря и ни дава всичко, за което някога сме мечтали, макар че всички освен децата (а може би дори и те) знаят, че тези часове ще бъдат неизменно последвани от други, мрачни и много по-трудни. Въпреки това ние обожаваме града, утрото, надяваме се на нещо повече. Един Бог знае защо го правим.

 „Часовете” обръща вниманието към свободата по-скоро като природен модел на човешкото. В наратива ще откриете теми, които и до ден днешен се превръщат в кървящи рани в обществото – мястото на жената в семейството и в обществото, правото на избор на партньор и на различна от общоприетата сексуална ориентация, правото да сложиш край на собственото си съществуване. Или тотално да го изкорениш и видоизмениш. В рамките на един ден (всеки в конкретната година) е побрано миналото, бъдещето и настоящето на жената – онзи гръбнак на света. А всяка дума води до събитие.

Докато Вирджиния се възстановява в предградията на Лондон, но бленува да избяга от спокойствието, да се върне към лудостта и гласовете на големия град, докато търси собствената си стойност в свят, в които ако не си достатъчно красив, достатъчно уверен, достатъчно безпардонен, не си достатъчен, една жена чете най-прекрасната разходка на път към цветарския магазин и се опитва да свикне с ролята на домакиня  и майка. Зад домашния уют се крие кошмарът. Втренчването в нещата, дори в направата на една торта, е началото на ужас. Десетилетия по-късно Клариса подготвя празненство за свой умиращ приятел, без да подозира, че полетът му към безкрайността ще бъде по-скоро от очакваното.

Героите на Кънингам са пълнокръвни, живи, напълно завладяващи и обезоръжаващи. Тяхната увереност, че в живота трябва да има и нещо друго, е спасителят и палачът.

И все пак, не можеше да се отърве от чувството за пропуснатите възможности. Защото на този свят нищо не можеше да се сравнява със спомена за влюбените младини.

Снимка: Личен архив
Но най-хубавото, най-утвърждаващото в тази книга е езикът ѝ. Историята се преде със завидна лекота. Всяка една бримка тъга от живота на героите  е поднесена с изящна елегантност, която лишава действието от драма. Животът е такъв, какъвто е. Понякога приличащ на мъртво море. Понякога – на разходка и на букет жълти рози.

Отвъд „ужасната реалност на нещата“[1] е щастието. Нереалното чувстване на живота.

„Часовете” са, за да „обожаваме града, утрото, да се надяваме на нещо повече. Бог знае защо го правим.” Но го правим. И там е „доблестта  да постигнеш недостижимото, да живееш където не си, да бъдеш по-жив след смъртта, отколкото приживе, накратко, да осъществиш нещо трудно, абсурдно, да преодолееш като пречка самата реалност на света.



[1] По Фернандо Песоа

сряда, 30 януари 2019 г.

„Леонардо да Винчи” на Уолтър Айзъксън – Геният и Човекът


Да напишеш биография на личност, живяла векове преди теб, честно означава да надскочиш измислицата, да предвидиш всяка перспектива.

leonardo
„Леонардо да Винчи” на Уолтър Айзъксън (изд. „СофтПрес”, 2018 г.) е впечатляващо издание, което не се изчерпва само с анализ на епохата и контекста, в който е творил един от най-ярките гений, които човечеството някога е познавало, но и прави дисекция именно на изкуството, което превръща името „Леонардо да Винчи” в безсмъртно – неговото творчество и научните му изследвания.

Опирайки се на дневниците на самия Леонардо и стотици документи, вкл. текстовете на първия биограф на Леонардо – Вазари, Айзъксън го позиционира в центъра на един свят на открития и светлосенки.

Биографът проследява детайлно както живота на художника – съдбата му на извънбрачно дете на нотариус, който до късен етап на живота си няма официални наследници, и любимец на благородниците, но и творческото му развитие. Защото при Леонардо създаденото има свой динамичен път и всеки момент е неизменно свързан както с отминалите, така и с настоящите събития.

В сфуматото на портрета на един обожествяван свръхчовек Айзъксън се опитва да покаже човека и да убеди читателя, че  макар наистина впечатляващ и почти недостижим, умът на италианеца следва своя собствена, но не и неразбираема логика. И че всъщност амбицията, волята, търпението и любознателността  превръщат привидно извънземните  постижения в игра, в дар от невидими богове.

 (…) Геният на Леонардо е чисто човешки, изграден от собствената му воля и амбиция. Той не идва от дара на висш ум с мисловна мощ каквато ние, смъртните, не можем да си представим, както при Нютон и Айнщайн. Леонардо няма почти никакво образование, едва е можел да чете латински и да дели многоцифрени числа. Неговият гений е лесно разбираем, даже можем да се учим от него…

Мазките на четката, наклонът им, скиците под боите, материалите, които използва Леонардо, техниките и промените в подхода на рисуване, любовта към изследването и простото наблюдение на нещата – тези малки, но важни детайли, така разграничаващи ренесансовия гений от всички други негови съвременници, бе най-силната част от биографията.

В „Леонардо да Винчи” са разгледани обстойно почти всички открити и по-известни творби на Леонардо. Айзъксън коментира от техниката през евентуалното съавторство до привидните „грешки”, които реално придават динамичност и триизмерност на картините на художника – като например  недовършения портрет на музиканта.

Леонардо е оставил по-голямата част от картините си недовършени, включително и знаменития стенопис, който е рисуван в конкуренция с младия Микеланджело, но дори при изоставените проекти личи майсторството и дълбоките му познания както за човешката анатомия, така и за взаимовръзката между човешките емоции и физическите им проявления.

Ето още една тайна на уникалната способност на Леонардо да рисува толкова изразителни лица: той е може би единственият художник в историята, който собственоръчно прави дисекция на човешко лице, а после и на кон, за да види дали мускулите, които движат човешките устни, са същите, които повдигат ноздрите на коня.

„Стремежът на Леонардо винаги да свързва движенията  на тялото с терзанията на душата личи и в друга велика картина, която вероятно започнал по същото време – „Свети Йороним в пустинята”. Незавършената творба изобразява свети Йороним –  учен от IV век, който превежда Библията на латински, докато живее като отшелник в пустинята.”


Опонирайки на своите източници, със силни аргументи и доводи Айзъксън коментира различни митове и теории около творчеството му – от това дали „Джокондата” и „Мона Лиза” са една и съща картина, до тоталното опровергаване на идеята, че Леонардо е планирал да използва откритите чертежи на военни машини за създаването на реални такива.

Друга неяснота в тази история е, че названието „Мона Лиза“, съкращение от „мадона (госпожа) Лиза“, което е широко прието въз основа на разказа на Вазари, не е единственото, с което е известна картината. Наричат я още „Джокондата“ (на френски, La Joconde). С това название тя, или нейно копие, фигурира в описа на имуществото на Салаи през 1525 г., което, изглежда, потвърждава теорията, че „Мона Лиза“ и „Джокондата“ са една и съща картина. Би било много уместна игра на думи с фамилното ѝ име, която би се харесала на Леонардо: думата означава „весела“, „шеговита“. Но някои твърдят, че може би има две различни картини, като се позовават на факта, че около 1580 г. Ломацо споменава „портрет на Ла Джоконда и Мона Лиза“, сякаш са независими произведения. Различни теоретици вадят всевъзможни доводи в старанието си да разберат коя може да е шеговитата дама, ако не Мона Лиза. Най-вероятно обаче Ломацо греши или в някой ранен препис на неговия текст „или“ е заменено с „и“.

През 2011 г. едно наскоро преоткрито платно на Леонардо смая света на изкуството. На всеки десет години се появяват около дузина картини с повече или по-малко основателни претенции да бъдат признати за неизвестни до момента оригинални творби на Да Винчи, но само в два случая в по-ново време тези твърдения са приети от мнозинството специалисти: „Мадона Беноа“ от Ермитажа – картина с маслени бои, представена през 1909 г., и рисунката с креда „Красивата принцеса“, чиято автентичност Кемп и други заявяват век по-късно. Допълнението към списъка на Леонардовите оригинали от 2011 г. е картина, обявена като Salvator Mundi („Спасителят на света“), която изобразява Исус, вдигнал дясната си ръка за благословия и с кристално кълбо в лявата (фиг. 83, стр. 316). Мотивът със Спасителя, който държи Изгубени и намерени картини 259 кълбо с кръст отгоре, известно като globus cruciger, става много разпространен в началото XVI век, особено сред северноевропейските художници. Версията на Леонардо се отличава с някои типични за него черти – лицето на Христос, едновременно вдъхващо спокойствие и безпокойство, загадъчният, насочен към наблюдателя поглед, тайнствената усмивка, дългите къдрици и мекото сфумато. Преди автентичността на картината да бъде призната, разполагахме с известни исторически доказателства за съществуването на подобна творба. В описа на имуществото на Салаи фигурира картина „Христос в образа на Бог Отец“. Това произведение е каталогизирано в колекциите на английския крал Чарлз I, който е обезглавен през 1649 г., а също и на Чарлз II, който възстановява монархията през 1660 г. Историческите следи на Леонардовата версия се губят, след като картината преминава от Чарлз II в ръцете на Бъкингамския херцог, чийто син я продава през 1763 г. Но историческите сведения за нея са налице…”

Леонардо, този „Ветрувиански човек” на Ренесанса, оживява между страниците на биографията на Айзъксън. И вероятно трудно бихте намерили по-сърдечен (в сравнение с Микеланджело например) и вдъхновяващ гений.

 Някои хора са гении на конкретната сцена – като Моцарт в музиката или Ойлер в математиката. Но Леонардовата гениалност обхваща множество дисциплини и това му дава дълбоко разбиране за закономерностите и взаимовръзките в природата. Любопитството го подтиква да стане един от шепата хора в историята, които се опитват да научат всичко, което има да се знае, за всичко, което може да бъде опознато.




понеделник, 21 януари 2019 г.

„Дордето слънцето се пръсне“ от Дилън Томас – фуга на живота






Има едно огнено море, което не признава природните и човешки правила.

Това море се нарича Дилън Томас, а съвсем наскоро се появи  отново на български в превод на Александър Шурбанов.

„Дордето слънцето се пръсне“ (изд. „Жанет 45“; 2018 г.) е издание, съдържащо някои от най-добрите стихотворения на поета, драматург и публицист от Уелс като включва 10 непревеждани до момента творби, както и обстоен послеслов на преводача.

В „смърти и пиршествия“ Томас преминава оттатък границата на познатите през първата половина на XX век форми. Без да е романтик, той успява да изтръгне „тежките въздишки“. Без да се причислява към сюрреалистите, успява да раздроби действителността на безброй причудливи и неразчетими късчета; да спре собственото си време, за да даде пример и да  създаде една нова действителност. Свеждайки поезията до бунт, Томас извършва и последната стъпка по пътя на парадоксите – към царството на абсолютната чистота.

„И смъртта ще остане без царство.
Мъртъвците ще се слеят в голотата си,
ще се смесят с луната на запад,
 с вятъра,
костите им ще се разпилеят в земята,
край нозете им звезди ще огряват нощта.
И да полудеят, няма да пропаднат в мрак,
и в морето да потънат, ще се вдигнат пак.
Влюбените ще умрат, но не и любовта.
И смъртта ще остане без царство.

И смъртта ще остане без царство.
На морето под извивките премазани
дълго ще лежат, но не ще гинат напразно.
Връзвани на колелото, изтезавани,
жилите им ще се скъсат, но ще издържат.
Вярата в ръцете им на две ще се сломи,
ще ги пронижат еднорогите злини.
Всичко ще се скърши в тях, но те ще устоят.
И смъртта ще остане без царство.

И смъртта ще остане без царство.
Крясъка на чайките не ще чуят вече,
ни грохота на вълните край бреговете.
Където цвете е цъфтяло, няма цвете
да надигне пак глава под шибащите пръски.
И даже луди и без дъх в пръстта зарити,
пак ще блъскат с главите си през маргаритките
към слънцето, дордето слънцето се пръсне.
И смъртта ще остане без царство.“

 „Ако Дилън Томас разрушава безпощадно познатия ни свят на опитоменото и обезличено, полуумъртвено от граматически правила и обичайна употреба слово, то не е за да ни изправи пред безнадеждните му руини, а за да го претвори в ново, неподражаемо, живо единство. И затова той подхваща свръхчовешка борба за възраждане на словото, за включването му в непознати многозначителни съчетания, в цели нововъзникващи системи, в които то участва не само със смисъла, но най-вече с оживялата си след дългата немара телесна обвивка от звукове, ритми и еха. Томас е вдъхновен и ненаситен ковач на думи; преводът може да предаде само малка част от това развихрено словотворчество: грехояд, ветроизвор, тигролъв, кръстоположни птици, лунногриво племе, гробокопитни жребци. Той споява привидно несъвместимото, за да смеси пространството с времето. Размества и разбърква частите на изречението така, че да престанем да мислим за техния ред и да се отдадем докрай на безбройните внушения на думите. В това отношение неговата творческа смелост и изобретателност могат да бъдат сравнени единствено с тези на Джеймс Джойс.“

Това са думите на Александър Шурбанов относно пластичните похвати на Томас. След толкова години слушане на думи, именно те се превръщат в най-силното оръжие на поета. Неговата фуга на живота (а защо не и на смъртта) те преследва накъдето и да тръгнеш – по унилите улици, в огледалото, дори в тишината, обгърнала града на развиделяване.

О, истината
на сърцето мое
дано оглася вечно този хълм в превала на годината.
Из „Стихотворение през октомври“


Смисловата многозначност и пиршеството от изразни средства превръщат тази морска песен* в оптимистичната елегия на духа, слял се с вселената. Пейзажът в стихотворенията винаги е ярък декор на емоцията – фон, на който свободата на стиха изглежда естествена, изначално правилна.

Сънувах своя произход под смъртна пот, впаднал
двукрат в кърмилното море, цял
пропит в солта Адамова, но днес с бляна
на нова мощ към слънцето съм полетял.
Из „Сънувах своя произход“

„Дордето слънцето се пръсне“ от Дилън Томас е разбиването на вълната на гения в солената пустош на действителността.  Деликатната светлина, която блуждае и чезне и пак се връща – с нов глас и същия бунт за чистота.

*,,Дилън“ на уелски означава море














неделя, 6 януари 2019 г.

„Седмата функция на езика“ oт Лоран Бине – криминален роман или майсторски портрет на теориите и идеите през послендите десетилетия на 20.век


Последните два месеца от годината най-често задаваният ми въпрос е защо се появят толкова много биографии и автобиографии. Оказва се, че книги, обвързани с реални личност и събития, са предпочитани пред въображаемите истории. Или поне така изглежда привидно.

Трябва да се признае обаче, че може би това е един от най-сложните процеси – да създадеш история, която да е максимално достоверна и близка до познатото, но по своему да е изцяло нов разказ, алтернативен живот, който макар абсолютна измислица да не е нито твърде скучен, нито пък прекалено нереалистичен и/или търсещ скандалното.

След „Мозъкът на Химлер се нарича Хайдрих“ френският писател Лоран Бине отново рискува, създавайки художествена фикция, в която главни герои са много добре познати личности. При това  такива, каквито и някои от читателите все още помнят.

„Седмата функция на езика“ (изд. „Парадокс“, 2018 г.; превод: Владимир Сунгарски) е забавно  и неочаквано четиво,  доказателство, че и криминалният жанр може да бъде свързван с т.нар. „висока литература“.

Смъртта на френския критик и семиотик Ролан Барт (автор, който сред по-голямата част от пyбликата извън тесните академични среди е известен предимно с „Фрагменти на любовния дискурс“) е превратната точка, която преобръща уютния и подреден свят на френската интелигенция през втората половина на XX век.

На комисар Баяр – полицай, напълно отдалечен от горепосочените среди – да му се налага да разследва нелепия инцидент (с намесена българска камионетка???), предизвикал внезапната кончина на Барт, но случаят само дава началото на поредица от събития, които малко по малко се оказват ключови за историята на Европа такава, каквато я познаваме днес.

Това съвсем не е лека задача, защото за него означава да се сблъска с титани на мисълта като Умберто Еко, Юлия Кръстева, Мишел Фуко, Цветан Тодоров, Филип Солерс, Жак Дерида; да се пребори с триковете на двама президенти – Жискар д‘Естен и Франсоа Митеран; да се разкъса между левичари и десни, да успее да предвиди действията на тайно философско общество, датиращо от времето на Римската империя.

Междувременно, всички се оказват по следите на изгубена разработка на лингвиста Роман Якобсон за тайнствената седма функция на езика.

И ако Баяр не е подготвен добре, то Лоран Бине е написал своето домашно – паралелно с криминалната нишка, която комисарят трябва да разплете заедно с читателя, писателят рисува сложен портрет на теориите и идеите, властващи през последните две десетилетия на миналия век.

Чрез диалози, детайлни описания или забавни коментари в скоби Бине изгражда пълнокръвни образи и предава настроенията на френското общество.

Без съмнение, ако сте пропуснали някой друг час по история, в един момент може и да се почувствате загубени из хипертекста на Бине, но хубавото е, че авторът успява да превърне гмурканията из дълбините на лингвистиката, философията и политиката в изключително забавно и неангажиращо преживяване. Дотолкова, че това лутане се превръща в истинско удоволствие.

Започвах „Седмата функция на езика“ няколко пъти, губих се, лутах се, а финалът ме свари тотално неподготвена. Кое е фикция и кое е истина –  налагаше се да се ровя из биографиите на всеки един от участниците. Но трябва да призная, че този великолепен ноар разкрива и осмата функция на езика – тази на удоволствието от играта на думи и тоталното предаване в ръцете на опитен разказвач, който успява да прекрои света по напълно неузнаваем начин.


„Литературен обяд“ с Ейлиш ни Гуивна – гурме за душата

E йлиш ни Гуивна е „наше момиче“. Синът ѝ се жени за българка през 2015 г. и след магическата сватба в Пловдив съюзът Ирландия-Българ...