петък, 27 юли 2018 г.

„Невидимите градове” от Итало Калвино – празник на фантазията


Малко преди брилянтната „Ако пътник в зимна нощ” Итало Калвино създава „Невидимите градове” (изд. „Колибри”, 2018; превод: Божан Христов) – произведение, което успява да превърне 120 страници в грандиозна енциклопедия на (въображаемия) свят.

55 глави, разделени в 9 части – толкова обем изисква разговорът между Кунлай хан и неговия посланик Марко Поло. Диалог, превърнал се в една „любовна поема за градовете”.

Някъде там – на границата между сънувано и реалност – се гушат 55 града, всеки водещ в различна посока – паметта, желанието, знаците, лекотата, размените, очите, името, мъртвите, небето, непрекъснатите градове, скритите градове.

И макар да разказва за непознати земи, Поло – героят на Калвино – винаги държи за ръка и познати образи:

Чуждите места са негативният ни образ. Пътникът разпознава малкото, което е негово, откривайки многото, което не е имал и не ще има.”
С експерименталната си литературна форма, с изключителното внимание към детайла, с известната си доза мистика, „Невидимите градове” се превръща в един сън, в утопично отражение на познатата Венеция.

Имената на всички градове след прочит избледняват, но остават усещанията – аромат, атмосфера – сякаш точно си напуснал прегръдката им. Цветни, мащабни и невидими – градове, които са опасни за обичане. И водещи към ада:

итало калвино„Адът на живите не е нещо, което ще бъде; ако има такъв, той вече е тук – пъкълът, в който живеем всеки ден, който възниква от съжителстването ни. Има два начина да не страдаме. Първият се оказва лесен за мнозина – да приемеш ада и да станеш част от него дотам, че повече да не го забелязваш. Вторият е рискован и изисква непрекъснато внимание и нагаждане – да се опитваш и да успяваш да разпознаваш кой и какво посред ада не е ад, да го направиш трайно, да му отвориш път.”
Фантазията и стилът на Калвино го издигат до имена като Хорхе Луис Борхес, Милорад Павич и Умберто Еко, а виталността на думите му вибрират в ритъм, който дълго отеква в читателското съзнание. И не само откликът на неговото собствено сърце позволява бягството от затвора на реалното настояще. Защото „не гласът води разказа, а ухото.”

„Знаците образуват един език, но не този, който смяташ, че познаваш.” За да разгадае човек Калвино, трябва да се освободи от образите, които досега са го насочвали към търсените неща. Само така „Невидими градове”, също както „Космически комедии” и „Ако пътник в зимна нощ”, се превръща в един истински празник на въображението, на духа и на прецизността.






сряда, 25 юли 2018 г.

„Полунощ в книжарница „Блестящи идеи” от Матю Дж. Съливан


Смеете ли да се окажете в „Полунощ в книжарница „Блестящи идеи” от Матю Дж. Съливан (изд. „СофтПрес” 2018 г.; превод: Калина Лазарова)?

Когато престъпите прага на този трилър ще бъдете изненадани – сред лавиците на тази книжарница със странно име ще откриете хора с реални проблеми, с твърде реалистични  навици и със спокойно ежедневие. Но с тъмно минало.

Работата е там, че тайните рано или късно винаги излизат наяве и е нужно само едно движение, един повей, за да се вдигне завесата, която години наред ги е крила.

За Лидия този повей се оказва висящото тяло на младия Джоу – любим клиент на „Блестящи идеи”, който слага край на живота си на горния етаж на книжарницата.  За Лидия оставя тежко завещание – в джоба му тя открива забравена нейна детска снимка, а в дома му – купища книги, които са осакатени, разрязани и носещи тайнствени послания.

Напълно логично е тази история да не може да напусне книжарката, както и тя да остави нея. А в играта се намесва и един убиец с чук, с едно малко момиче, което оцелява, и един баща, който трябва отново да намери път към дъщеря си.

„Полунощ в книжарница „Блестящи идеи” е междужанрово четиво, литературен трилър, който заляга на драмата, защото там където има зло, със сигурност е имало и болка.

Съливан подхожда интересно, жонглирайки със стила и читателските очаквания. Лидия е колкото дразнеща, толкова и реалистичен персонаж. На нейните колебания контрастират симпатичните вторични герои – нейния чудат приятел Дейвид, който постоянно поправя неща и сякаш е заровил самия себе си из непотребните никому вещи, както и колегата ѝ Плат, вечно захапала цигара.

„Полунощ в книжарница „Блестящи идеи” не обещава кървава баня, нито пък неразгадаеми мистерии, но пък залага на това, че страшни неща могат да се случат и в най-малките единици на обществото – семейството. И причините за това понякога са ужасно, ужасно тривиални.




петък, 20 юли 2018 г.

„Морска книга“ от Мортен Стрьокснес – антология на вълните

Мортен Стрьокснес
Снимка: Явор Веселинов


„Морска книга“ от Мортен Стрьокснес (изд. „Жанет 45“, 2018 г.; превод: Мария Змийчарова) е много подходяща за дъждовното лято на 2018 г. Оцветените в синьо краищата на страниците, както и чудесната корица на Люба Халева, лекотата на изданието успяват по неясно магичен начин да обединят спокойствието, приключенският дух, лекият хлад и романтичния рационализъм, които тази книга носи.

Типично по скандинавски дългото заглавие „Изкуството да ловиш гигантска акула с гумена лодка насред огромното море през четирите годишни сезона“ обобщава лаконично целия сюжет. Да, точно така – двама приятели решават да тръгнат на лов за гренландска акула някъде из фиордите на Северна Норвегия. При това разчитайки единствено на своята гумена лодка. Пътешествието им със сигурност не е бурно, динамично или ужасяващо. Но е изключително по своему.

Хюго Осгюр, наследник на стара рибопреработвателна фабрика, чиято детска мечта е да улови
морския звяр грендландска акула, въвлича Мортен в едно пътешествие, в което „там горе са звездуте, тук долу – морето“. И там, където „звездите се полюват“, а „морето блести и примигва“ се случва магията – риболовът е просто претекст, за да научи потъналият в света на Стрьокснес читател много любопитни факти за света на северняците; да се гмурне в подводния свят на ледения океан и да се запознае с видове, които никога не е подозирал, че съществуват.

Наред с това, Мортен прави препратки към  „Моби Дик“, библейската притча за Йона, Carta Marina на шведа Улаус Магнус, норвежки поети, скандинавските легенди и митове. Всичко това, за да създаде една пълна, пъстроцветна и запомняща се антология на океана. Океанът, морето, като съзнание, което е абсолютно неподвластно на влияние и пред чиито прищевки човекът, този самозван господар на света, се оказва безсилен.

Телеграфично, понякога новинарско,  но без добавен сензационен привкус, Стрьокнес свързва земя и вода. Рисува свят, който е съществуващ, но далечен на представите ни. Невероятен по размерите си.

Ако търсите много приключения или вълнуващи обрати, то тогава „Морска книга“ най-вероятно не е подходящото четиво за настроението ви. Но ако сте истински морски човек, няма как да не оцените този забавен, поетично-романтичен и на места хладнокръвен прочит на вълните на Севера.




петък, 13 юли 2018 г.

„Нощна пеперуда” от Катя Кету за полета на човечеството към (пагубната) светлина


катя кету
„Нощна пеперуда” от Катя Кету (изд. ICU, 2018; превод: Росица Цветанова) кръжи в ума ми вече няколко седмици.


И макар името Кету да е сравнително непознато на българския пазар,  с този роман ще се убедите защо я наричат „Северната кралица на литературата”. И може би, само може би, ще ви стане малко студено.

Книгата ще ви разкъса на две и ще ви захвърли първо някъде там в далечната 1937-ма година в Лапландия, а след това ще ви придърпа към по-близката до нас 2015-а в село Лавра.

Игра бяга. По-точно прекосява със ски границите на Финландия, които баща ѝ – началникът на граничната служба – пази, за да последва повика на сърцето си. Бездумнна, с отрязан език, бременна и влюбена във Вълчия зъб, верен на червената идея.

Игра  не достига до работническия рай. Или попада точно в него –  оказва се в лагер. Става една от онези 73 000 затворници в лагера Воркута, част от най-големият ГУЛАГ в Русия по онова време. Присъдата ѝ е тежка и необратима: „58-1А. Държавна измяна, двайсет и пет години плен, после пет години изгнание и още пет години живот в ничия земя, далече от градове и граници.”

И само Елна и Алексей могат да спасят поредния номер. Защото как е възможно човек да понесе всичко това, без да се загуби?

През 2015 година пък Верна пристига в село Лавра, в това забравено от бога място, за да потърси причините за мистериозната смърт на баща си. Тук тя се сблъсква с традиции и вярвания, които са дълбоко непознати, забравени, а борбата за власт и надмощие почти заглушават предупрежденията на духовете.

Връщам се в спалнята с мирис на сън. Телефоните не работят. Автобуси не вървят. И все пак не си пленница, прошепвам на себе си. Скоро някой ще дойде да те вземе, непременно ще дойде. Спокойно би могла да свършиш нещо полезно през това време. Изваждам буркана, в който съхранявам пеперудата. Намествам го под микроскопа TowaZoom 100X-900X, който съм свила от сандъка за бракувани вещи на университета в Хелзинки. Избирам най-едрия окуляр. Изтръсквам насекомото под обектива, настройвам образа и се навеждам. Татко, защо ме повика тук?

Ще могат ли Елна и Алексей да я заведат до истината?

Малката страна и гигантът. Вярата срещу страданието. Цивилизация срещу старите богове. Всички тези битки се разиграват по страниците на „Нощна пеперуда”, оставят кървави следи. Думите на Кету се сливат с болката,  униженията, но и с топлината и домашния уют.

Това, което ми липсваха, бяха отговори. Коя е Верна? Уж главен герой, а оставащ докрай само медиатор между читателя и селото. Какво се е случило с Хенрих?

Но накрая разбираш. Тази книга не се разкрива веднага и при първи прочит. Кету е пестелив писател, развива сюжетно малко по малко, кръгообразно.

На крилата на „Нощна пеперуда” на Кету са се закачили магически реализъм, брутален натурализъм, митология, политика и една загадка, която читателят сам трябва да разгадае.

Видение, мираж, висяща между измислицата и раздиращата действителност – „Нощна пеперуда” е необичайна книга. Нестандартен преразказ на полета на човечеството към (пагубната) светлина.









„Тяло под роклята“ от Галин Никифоров – история за изкуплението

„Тяло под роклята“ от Галин Никифоров (изд. „Сиела”, 2018 г.) e като отражение във витрина – малко по-екстравагантно от теб самия, мал...