неделя, 23 април 2017 г.

„Черни дупки и бебета вселени и други есета - ново преработено издание” от Стивън Хокинг – Вселената без формули

Черни дупки и бебета вселени и други есета – ново преработено издание” от Стивън Хокинг (изд. „Бард”, 2017; превод: Румяна Бикс, Венцислав Божилов) е красив начин да подарите на някого цялата Вселена.

Новото, преработено издание с твърди корици е чудесно начало на запознанство с физиката, без това да предизвиква страх в читателя неспециалист в областта.
Стивън Хокинг се смята за един от най-блестящите теоритици след Айнщайн. След „Кратка история на времето“ и „Вселената в орехова черупка“, както и поредицата, стартирана с дъщеря му Луси Хокинг „Джордж и...“, „Черни дупки и бебета вселени и други есета“ е третата негова книга, която разгръщам. В това издание автобиографичните моменти са доста повече, сякаш теорията остава в сянката на личното, на преживяното или по-скоро се допълва от него.

Шейстнайсетте есета следват и определена  хронологична линия, осцилирайки все пак около теорията на Хокинг за въображаемото време, за произхода на вселената, за мястото на науката в обществото и  предоставяйки базисни познания за астрофизиката, така че читателят лаик да не се почувства приклещен между срама от неразбирането и желанието да преглътне този срам.

И още – за въображаемото време и как черните дупки могат да разждат бебета вселени, „имат ли косми черните дупки“, за поведението на материята в околностите на черна дупка според квантовата механика, излъчват ли черните дупки топлина – всяко едно от есетата е поднесено с чувство за хумор и, внимание, абсолютно лишено от сложни формули.

 В края на книгата са добавени два текста от началото на 2016 г., които допълват предното издание. В тези текстовете теорията за черните дупки е доразвита и допълнена. И черните дупки се оказват „не толкова черни, колкото ги рисуват“.


Ако сте гледали „Интерстелар“ и не сте успели докрай да разберете тоерията за Вселената като четириизмерна повърхност на пространство с десет или единадесет измерения, тогава „Черни дупки и бебета вселени – преработено издание“ със сигурност ще ви просветли. Чудесно издание на „Бард“ с оригиналните илюстрации. Все още им много неща, които не знаем или не разбираме за Вселената, но Стивън Хокинг се е заел с нелеката задача дори интиуитивно да разгадае тази вселенска загадка и да я направи по-достъпна и не дотам страшна. 

понеделник, 17 април 2017 г.

„Орелиен” от Луи Арагон - любовната хроника на една епоха

Онзи Париж на погледите, на въздишките и на самотната любов – това е „Орелиен” от Луи Арагон (изд. „Колибри”, 2017; превод: Пенка Пройкова).

Един от романите на XX век осцилира не само около всички измерения на  любовното чувство, но и около своебразното усещане за самота в онова следвоенно време, в което човек е близък с всички загуби, най-вече със своята собствена.

През лудите години на дадаистите, на творческия размах на Пикасо, Кокто, на фона на ексцентричното и безгрижно общество от това време, Арагон изкривява отношенията между предвидливия разум и пределната емоция и жонглира със социално (не)приемливото. Един мъж, оцелял през войната, но загубил смисъла на живота, паразитира върху спомените за собствените си достойнство и мъжество. Между срещите с богати дами или проститутки, Орелиен се запознава случайно с Беренис – омъжена и недотам красива, невписваща се в парижкото общество. Но любовта между двамата се оказва невъзможна, отминала преждевременно, но все още лутаща се из сенките.

Героите на Арагон са много, но всички са описани живописно и достоверно. Диалозите им, маниерите им будят симпатия, но и отблъскват,  оставят усещането за преиграване, за престореност. Дълбокият лиризъм и меланхолията често са заместени с цинизъм и прагматичност, любовната всеотдайност с егоцентризъм, а лаконичният на моменти стил, като контрапункт на високото емоционално напрежение, с което е нагнетен романът, откроява още повече непостоянството на човешката психика, реакциите ѝ в екстремни ситуации. Сюжетът е фрагментиран, разпадащ се на хиляди малки късчета съдби, на хиляди отминали въздишки, за да побере в 600 страници времето след Първата световна война –  времето, в което реалността спира да бъде убежище, в което моралът бива доукрасен с евтината бижутерия на излишната драма и патос; в което трагизмът се състои в лутането, в търсенето.

„Орелиен” от Луи Арагон е „парижка хроника”, съхранила етиката на едно поколение мисли, които пазят паметта си и не могат да се отърват от нея, колкото и да се опитват да се видоизменят. Като принцип, вкоренен в същността и превърнал се в неделимост от тялото. Арагон, „вечно влюбеният в Елза”, оставя читателя сред тишината-тъга на общо изживяното, общо понесеното. Във времето на приеми, запознанства и бягства от собствения ум, „Орелиен” е не само поглед през рамо към миналото, носещ духа на викторианския роман, но и   настойчивото и любопитно взиране в сегашното, в епохата. Потъване в заблудата миг преди сблъсък с истинския облик на трагедията.
„Забелязали ли сте, скъпа приятелко, че колкото повече се отдалечава човек от Париж, толкова по-силно го завладява чувството, че потъва в миналото. След петдесет километра е вече в деветнадесетия век, след сто – навлиза в осемнадесетия. Всяка област – отделна епоха… Така може да се стигне до Средновековието.“


неделя, 9 април 2017 г.

„Убийството на Маргарет Тачър“ от Хилари Мантел - британски черен хумор и минимализъм

Хилари Мантел
„Убийството на Маргарет Тачър“ от Хилари Мантел (издателство: „Еднорог“, 2017; превод: Боряна Джанабетскa) e изданието с една от най-смелите и най-интригуващи корици на родния пазар в последно време. Решението на издателите да използват оригиналното изображение, както и самото оформление на книгата заслужават огромно браво за този елегантен завой от стандартите.

Носител на наградата Man Booker, в този сборник с разкази  Мантел се отличава с добра стилистика и прецизност (умението ѝ да подбира правилните заглавия също трябва да бъде отбелязано). Поради странните завои на структурата на някои от разказите обаче, както и поради логическите скокове във фабулата званието „най-големият майстор на английска проза в наши дни“ не ми се струва най-удачното. Неприятна изненада бе изборът на първи разказ. „Гост в Саудитска Арабия“ определено е най-слабата история в цялата книга. Дали в нея има автобиографични нотки, или не (поради професията на главната героиня – писател), остава загадка, но със сигурност книгата би спечелила много, ако разказът просто отпадне от съдържанието. И главната героиня, и съпругът ѝ, и нахалният пакистанец бизнесмен, който навестява дамата всеки ден остават безплътни, безволеви, а самият сюжет сякаш е преждевремено абортиран, насилствено спрян от естественото си развитие.

Едва след третият разказ наративът на всяка история сякаш потегля нанякъде, без да криволичи между опитите за неочакван край и оригиналност и завръщайки се в лоното на елегантната миниатюра в проза. Трайна следа в съзнанието на читателя оставя „Зимна почивка“. Напрежението и атмосферата, които Мантел успява да създаде, трясват капака на багажника на всяка илюзия за бягство.  След него сборникът набира темпо, придобива плътност и логична мистериозност, за да завърши с едноимения „Убийството на Маргарет Тачър“, който си заслужава прочита с внушението на  минимализма си.


Британски, сдържани, разказите на Мантел все пак са добър стар за среща с нея (като изключим първите три истории). Финият черен хумор и деликатното поднасяне на трагичното в ежедневието на съвременния човек оставят траен отпечатък. Ако търсите интелигентна, семпла книга, която жонглира с ежедневни и психологически понятия, без да ги назова пряко и без да натоварва, убедена съм, че този сборник ще ви хреса.