неделя, 23 април 2017 г.

„Черни дупки и бебета вселени и други есета - ново преработено издание” от Стивън Хокинг – Вселената без формули

Черни дупки и бебета вселени и други есета – ново преработено издание” от Стивън Хокинг (изд. „Бард”, 2017; превод: Румяна Бикс, Венцислав Божилов) е красив начин да подарите на някого цялата Вселена.

Новото, преработено издание с твърди корици е чудесно начало на запознанство с физиката, без това да предизвиква страх в читателя неспециалист в областта.
Стивън Хокинг се смята за един от най-блестящите теоритици след Айнщайн. След „Кратка история на времето“ и „Вселената в орехова черупка“, както и поредицата, стартирана с дъщеря му Луси Хокинг „Джордж и...“, „Черни дупки и бебета вселени и други есета“ е третата негова книга, която разгръщам. В това издание автобиографичните моменти са доста повече, сякаш теорията остава в сянката на личното, на преживяното или по-скоро се допълва от него.

Шейстнайсетте есета следват и определена  хронологична линия, осцилирайки все пак около теорията на Хокинг за въображаемото време, за произхода на вселената, за мястото на науката в обществото и  предоставяйки базисни познания за астрофизиката, така че читателят лаик да не се почувства приклещен между срама от неразбирането и желанието да преглътне този срам.

И още – за въображаемото време и как черните дупки могат да разждат бебета вселени, „имат ли косми черните дупки“, за поведението на материята в околностите на черна дупка според квантовата механика, излъчват ли черните дупки топлина – всяко едно от есетата е поднесено с чувство за хумор и, внимание, абсолютно лишено от сложни формули.

 В края на книгата са добавени два текста от началото на 2016 г., които допълват предното издание. В тези текстовете теорията за черните дупки е доразвита и допълнена. И черните дупки се оказват „не толкова черни, колкото ги рисуват“.


Ако сте гледали „Интерстелар“ и не сте успели докрай да разберете тоерията за Вселената като четириизмерна повърхност на пространство с десет или единадесет измерения, тогава „Черни дупки и бебета вселени – преработено издание“ със сигурност ще ви просветли. Чудесно издание на „Бард“ с оригиналните илюстрации. Все още им много неща, които не знаем или не разбираме за Вселената, но Стивън Хокинг се е заел с нелеката задача дори интиуитивно да разгадае тази вселенска загадка и да я направи по-достъпна и не дотам страшна. 

понеделник, 17 април 2017 г.

„Орелиен” от Луи Арагон - любовната хроника на една епоха

Онзи Париж на погледите, на въздишките и на самотната любов – това е „Орелиен” от Луи Арагон (изд. „Колибри”, 2017; превод: Пенка Пройкова).

Един от романите на XX век осцилира не само около всички измерения на  любовното чувство, но и около своебразното усещане за самота в онова следвоенно време, в което човек е близък с всички загуби, най-вече със своята собствена.

През лудите години на дадаистите, на творческия размах на Пикасо, Кокто, на фона на ексцентричното и безгрижно общество от това време, Арагон изкривява отношенията между предвидливия разум и пределната емоция и жонглира със социално (не)приемливото. Един мъж, оцелял през войната, но загубил смисъла на живота, паразитира върху спомените за собствените си достойнство и мъжество. Между срещите с богати дами или проститутки, Орелиен се запознава случайно с Беренис – омъжена и недотам красива, невписваща се в парижкото общество. Но любовта между двамата се оказва невъзможна, отминала преждевременно, но все още лутаща се из сенките.

Героите на Арагон са много, но всички са описани живописно и достоверно. Диалозите им, маниерите им будят симпатия, но и отблъскват,  оставят усещането за преиграване, за престореност. Дълбокият лиризъм и меланхолията често са заместени с цинизъм и прагматичност, любовната всеотдайност с егоцентризъм, а лаконичният на моменти стил, като контрапункт на високото емоционално напрежение, с което е нагнетен романът, откроява още повече непостоянството на човешката психика, реакциите ѝ в екстремни ситуации. Сюжетът е фрагментиран, разпадащ се на хиляди малки късчета съдби, на хиляди отминали въздишки, за да побере в 600 страници времето след Първата световна война –  времето, в което реалността спира да бъде убежище, в което моралът бива доукрасен с евтината бижутерия на излишната драма и патос; в което трагизмът се състои в лутането, в търсенето.

„Орелиен” от Луи Арагон е „парижка хроника”, съхранила етиката на едно поколение мисли, които пазят паметта си и не могат да се отърват от нея, колкото и да се опитват да се видоизменят. Като принцип, вкоренен в същността и превърнал се в неделимост от тялото. Арагон, „вечно влюбеният в Елза”, оставя читателя сред тишината-тъга на общо изживяното, общо понесеното. Във времето на приеми, запознанства и бягства от собствения ум, „Орелиен” е не само поглед през рамо към миналото, носещ духа на викторианския роман, но и   настойчивото и любопитно взиране в сегашното, в епохата. Потъване в заблудата миг преди сблъсък с истинския облик на трагедията.
„Забелязали ли сте, скъпа приятелко, че колкото повече се отдалечава човек от Париж, толкова по-силно го завладява чувството, че потъва в миналото. След петдесет километра е вече в деветнадесетия век, след сто – навлиза в осемнадесетия. Всяка област – отделна епоха… Така може да се стигне до Средновековието.“


неделя, 9 април 2017 г.

„Убийството на Маргарет Тачър“ от Хилари Мантел - британски черен хумор и минимализъм

Хилари Мантел
„Убийството на Маргарет Тачър“ от Хилари Мантел (издателство: „Еднорог“, 2017; превод: Боряна Джанабетскa) e изданието с една от най-смелите и най-интригуващи корици на родния пазар в последно време. Решението на издателите да използват оригиналното изображение, както и самото оформление на книгата заслужават огромно браво за този елегантен завой от стандартите.

Носител на наградата Man Booker, в този сборник с разкази  Мантел се отличава с добра стилистика и прецизност (умението ѝ да подбира правилните заглавия също трябва да бъде отбелязано). Поради странните завои на структурата на някои от разказите обаче, както и поради логическите скокове във фабулата званието „най-големият майстор на английска проза в наши дни“ не ми се струва най-удачното. Неприятна изненада бе изборът на първи разказ. „Гост в Саудитска Арабия“ определено е най-слабата история в цялата книга. Дали в нея има автобиографични нотки, или не (поради професията на главната героиня – писател), остава загадка, но със сигурност книгата би спечелила много, ако разказът просто отпадне от съдържанието. И главната героиня, и съпругът ѝ, и нахалният пакистанец бизнесмен, който навестява дамата всеки ден остават безплътни, безволеви, а самият сюжет сякаш е преждевремено абортиран, насилствено спрян от естественото си развитие.

Едва след третият разказ наративът на всяка история сякаш потегля нанякъде, без да криволичи между опитите за неочакван край и оригиналност и завръщайки се в лоното на елегантната миниатюра в проза. Трайна следа в съзнанието на читателя оставя „Зимна почивка“. Напрежението и атмосферата, които Мантел успява да създаде, трясват капака на багажника на всяка илюзия за бягство.  След него сборникът набира темпо, придобива плътност и логична мистериозност, за да завърши с едноимения „Убийството на Маргарет Тачър“, който си заслужава прочита с внушението на  минимализма си.


Британски, сдържани, разказите на Мантел все пак са добър стар за среща с нея (като изключим първите три истории). Финият черен хумор и деликатното поднасяне на трагичното в ежедневието на съвременния човек оставят траен отпечатък. Ако търсите интелигентна, семпла книга, която жонглира с ежедневни и психологически понятия, без да ги назова пряко и без да натоварва, убедена съм, че този сборник ще ви хреса. 

„Нощна пеперуда” от Катя Кету за полета на човечеството към (пагубната) светлина

„Нощна пеперуда” от Катя Кету (изд. ICU, 2018; превод: Росица Цветанова) кръжи в ума ми вече няколко седмици. И макар името Кету ...