събота, 30 юни 2018 г.

„Завръщане“ от Яа Джаси – сага за изкореняването и за завръщането


„И ако този свят не ви понася – изкоренете се.“[i]



„Завръщане“ от Яа Джаси (изд. Orange books, 2018; превод: Елка Виденова) се появи в ръцете ми в момент, в който четях роман на привидно същата тема – „Подземната железница“ от Колсън Уайтхед.
Оказа се, че без да е носител на „Пулицър“, „Завръщане“ ми допадна далеч повече.

Защото не се задоволи да остане само и единствено роман за сегрегацията, а се разля в пълноводна, на места неспокойна история за утъпкания път на живота, по който болката и радостта вървят ръка за ръка – семейна сага за изкореняването и за завръщането.

Две полусестри – Ефия и Еси – споделят един общ родоначалник, но между тях зейва бездната на съдбата – едната е омъжена от майка си за англичанин, търгуващ със селото на Ефи в Гана; другата присъжда на наследниците си срещата с Америка жестоките плантации на Юга.

в 14 различни истории Яа Джаси проследява цял период от световната история, даващ отражение и до днес, пречупвайки я през мирковселената на един род. Колониализъм, търговия с хора, робство, сегрегация, дискриминация – думите, които все още се врязват в плътта и клокочат в слепоочията, Яа Джаси използва не за да докаже злостта на „белия“ човек, намесил се в живота на ганайците, но за да отмери стойността на живота в човешки действия.

Ако се налага, човек може да научи всичко. И да летиш, можеш да се научиш, ако това ще ти осигури още един ден живот.“

Там, където се появат алчността, жаждата за власт или самозабравата, остават най-опожарените земи. Светът на тази Гана е свят, в който черни предават и продават черни, бели всяват раздор, а свободата е се оказва  граница между два свята, невинна жертва, парадоксът който събира и едновременно разделя.

Прошката идваше постфактум, беше елемент от бъдещето на греха. А ако насочиш очите на хората към бъдещето, току-виж не забелязали как ги нараняваш в настоящето.

Персонажите на „Завръщане“ са ярки, убедителни, пълнокръвни. Предизвикващи емоции. Абена и нейната безсмислена любов към Охане дразни, искрено мразиш Бааба и нейната безпричинна жестокост към Ефия, съчувстваш на Джо, когато Анна е отвлечена, не можеш да повярваш, че Марджъри не може да отиде на бала с бяло момче. Хей, та това е вече в наши дни!

Между Златистия бряг, Юга, Алабама, Харлем. Между ритуалните барабани, рагтайма и джаза. И между хилядите гласове, срутили се върху читателското сърце. Между писъците и надеждата.

Свобода в тази книга в крайна сметка няма. Въпреки топлината, която стилът на писане на Яа Джаси създава, въпреки адреналина, който залива читателят от потапянето в нова култура, въпреки приключенското воайорстване на чужди съдби.

 „Завръщане“ е мека като кадифе история за пътя и за времето, от която обаче остават незаличими рани. В мекотата на думите се крият свирепите зъби на свят, който предпочита децата си със запушени усти пред съдбата. Без значение цвета им.

Поздравления за изданието на издателство Orange books, за корицата, дело на Моника Писaрова, и на Елка Виденова за превода и на Невена Дишлиева-Кръстева за редакцията.




[i] Platonika

петък, 15 юни 2018 г.

„Братоубийците” от Никос Казандзакис


братоубийците
Има моменти, в които идеите в сърцето на една страна се бият един с друг, защото не могат да вървят едновременно и заедно като равни. Раз­перват ръце, ритат душата, блъскат се, опитват се да се изместят един друг. Взаимно се избиват.

Вероятно няма друга такава книга като „Братоубийците” от Никос Казандзакис (изд. „Сиела”, 2018; превод: Драгомира Вълчева), която така да разделя  и така да приближава. Да обединява братоубийците –  партизани и  монархофашистите“; безверниците (сегашните атеисти) и религиозните.

И няма как да е иначе, когато говорим за Никос Гърка. Когато говорим за човека, чиято „Аскетика” се изразява в мълчаливо спасяване на Бога от човека.

Макар финалът на „Братоубийците” да е неочакван, сякаш претупан, избързан, болката хвърля сянка върху всяка една от страниците на тази последна за гръцкия писател творба.
Романът започва с бягството на едно цяло село от родната земя. А животът след бягството се превръща в едно стопяване, в изчезване на всички досегашни вярвания за главния герой – селския свещеник поп Янарос.

Първият голям въоръжен конфликт в Европа след края на Втората световна война, продължил от 1946 до 1949 г., превръща Гърция в страна на противоречията. В клише на ужаса. Защото няма значение къде се води борбата или между кого, защото войната винаги  има един и същ минусов знак, винаги смърди на смърт и на унищожение.

Казандзакис успява някак да се понесе на вълната от кръв, за да  я прелее на образа на поп Янарос. Да го превърне във вечно търсещия, лутащия се човек. Между вярата и хората, между Христос и Човека.

Да не се поддаваш на изкушения, които често се крият зад маската на благоприличието и на добрите нрави. Да няма разделение на хората и инстинктивно да следваш своя Бог. Онзи Бог, който е над всичко.

И тук идва разбиването на мита, че това е роман за вярата. Напротив, произведението на Казандзакис повдига въпросите, които всеки един атеист си задава. Поп Янарос е олицетворение не за вечно предания Божи служител, а на търсещия доброто.

Тук бегло личат влиянията на Ницше и Бергсон върху формирането на личността, а и на творчеството на гръцкия писател. Тук пътуването се провежда успоредно в сърцето, в утробата и в ума. Далеч от манастирските стени и много далеч от една раздирана от противоречия, изкуствено впримчена в граници страна.

Кирякос, Леонидас, Стратис, всички прегърнали черното майки – това е Гърция, това е счупеният свят на войната. „Злонамерен, несправдлив, безсърдечен, безумен” живот.

            „Братоубийците” те хвърля към дъното, за да ти олекне. Че човешкото е единственото, което остава константно. 

            Великолепният ревод на Драгомира Вълчева, както и уместните ѝ бележки под линия, както и повече от достойната корица на Дамян Дамянов, допълват удоволствието от това издание. 




неделя, 10 юни 2018 г.

„Написано в сянка“ от Дейвид Мичъл


„Написано в сянка“ от Дейвид Мичъл (изд. „Прозорец“, 2018; превод: Петя Петкова) е първият роман на автора на „Облакът Атлас“.

И макар сякаш винаги да личи, когато нещо се случва за пръв път, Мичъл умело е успял да прикрие плахостта на перото си.

„Написано в сянка“ разкрива девет истории, девет симфонии на живота, които привидно нямат нищо общо помежду си. Въпреки това нишката на Арианда повежда от читателя от Окинава през Петербург, Токио, Хонконг, Манхатън, Монголия, Ирландия, Лондон, за да го върне отново там, откъдето е започнал. В една неочаквана десета глава. Девет души се превръщат в приемниците на една обща, десета история.


Добро, зло, Запад, Изток, старост и младост – Мичъл е успял да създаде един добре нюансиран текст, бягащ от стандартната структура на романа; хипертекст, в който всяка следа е всъщност нова заблуда.

написано в сянкаТрудно ще си изберете разказ, в който бихте искали да отседнете задълго. Между уредничката в Ермитажа Марго, терориста Квазар, англичанина адвокат в Хонконг Нийл, младия любител на джаза, радио водещия в Манхатън, квантовата физичка в Ирландия, възрастната собственичка на чайна в Китай, музиканта в Лондон и онова създание в Монголия читателят се чувства безтелесен, разтворен в каньон от чужди спомени.

 „Спомените са като писане в сянка.“

Имената на героите нямат значение, важен се оказва техният вътрешен монолог. А всеки от гласовете в книгата има свой специфичен тембър.

Може би най-приятна и уютна за читателя е историята на Сатору – момчето сирак, което работи в музикален магазин в Токио, докато не среща любовта. В нея обаче (дали заради джаза препратките, дали заради леката меланхолия, която лъха от текста, асоциациите с творчеството на Мураками са неизбежни.

Мичъл пише уверено, космополитно. Сякаш сам е преживял всяка дума, всяка запетайка или удивителна. Разчупвайки западната рамка и залагайки зад всяко изречение глобална тема, младежко притеснение или призив.

Единственият издайнически момент, който може би загатва неопитността на Мичъл в момента на създаване на „Написано в сянка“, е лекият магически реализъм и дори SiFi-елемент в последните две части. Все пак, приемам, че това е нужната спойка между тези наглед свободни гласове.

Кои сме ние? Кой или какво прави живота да се случи? Наистина ли сме отговорни или дори приковани към личността и тялото, които изглежда, че обитаваме? Ако не, кой или какво създава живота ни?

„Написано в сянка“ е виртуозно упражнение, в което Мичъл успява да създаде една наджанрова симфония, вълнуваща  изповед на света, който се оказва създаден не от хора, а от истории.




„Морска книга“ от Мортен Стрьокснес – антология на вълните

Снимка: Явор Веселинов „Морска книга“ от Мортен Стрьокснес (изд. „Жанет 45“, 2018 г.; превод: Мария Змийчарова) е много подходяща ...