неделя, 10 февруари 2019 г.

„Ти, непрестанна новина“ oт Иван Ланджев – „най-великото изкуство – на дистанцията“, която приближава



За Иван Ланджев, с когото винаги се разминаваме във времето и пространството, съм чувала какви ли не неща. И хубави, и лоши. Дотолкова много, че понякога ми е приятно, че не се познаваме отвъд дежурното кимване (без да си разменяме „твърде много думи“ ) и неволното пресичане на Фейсбук алгоритми из полето на новините.

Така го чета без(при)страстно. С едната ръка разлиствам предразсъдъците, с другата придърпвам буквите.

„Ти, непрестанна новина“ (изд. „Жанет 45, 2018 г.) „взриви“ литературните среди като неочаквано подарен пролетен ден през зимата и сама по себе си се превърна в новина. Колко непрестанна, предстои да видим. Но ми се струва, че едно е обозримо – Иван Ланджев е напуснал мансардата. И е разчистил сърцето си.

Нали светът е сума от събития,
А не предмети? Услугите са върнати,
Решенията – взети. Гладният и ситият
ако се сетят, могат ли да се прегърнат и
Лицата им какво ще си разкажат?
Истината вън лежи – делфин на плажа,
Цял и непокътнат. Кой ще го прескочи?
Агонията може засега да се отсрочи.

Тези привидно несвързани монолози ваят една цялостна, неразрушима скулптура на любовта във всичките ѝ форми и етапи, на живота като среща между кавър версии и повтарящи се начала и на изкуството като пътешествие из себе си, като любов, която е „в добри ръце“. Сякаш случайно думите просто се стичат по страниците на това слънчево издание, за да завъртят читателя в едно безмилостно море от образи, познати, но винаги нови, тактуващи в свой собствен ритъм:

Всичко на тоя свят се случва за втори път.
Повторно бебето проплаква и повторно
вият псетата под неговата люлка.
Всички птици изпълняват кавър версии.
Страстта, която ми се струва нова,
е била закътана в архива на сърцето.
Там вътре в дълги, тесни коридори
 чиновници подреждат и замръкват,
прошнуроват папки и класьори
с моя опит, който винаги е опитът на друг.
Повторна прашна обич, повторна ялова тъга.
Обратът е клише, но и обратното е вярно.
Няма нищо по-еднообразно от сензацията,
нищо по-банално от събитието,
нищо по-повторно от началото. И времето
не изненадва никого – то само си тактува.



Колкото повече чета (и препрочитам), толкова повече не ми се пише. Не ми се пише за скепсиса, за (само)иронията, не ми се пише за надеждата и за смирението. За митологемите и за оригиналните капитулации пред мислите („правителството на плътта ми се разпада“). За порастването и завръщането към себе си. Но ми се четат. Защото горните сами текат по листите като емисия новини, като хубава история и като любима плоча.

И ако „Ние според мансардата“ не ме убеди, този път съм сигурна.  С „Ти, непрестанна новина“ ще сте в добри ръце. Някъде между поезията и прозата. Между повторенията и откритията. Защото тази лирика на Ланджев владее „най-великото изкуство – на дистанцията“, която приближава.





сряда, 6 февруари 2019 г.

„Часовете” от Майкъл Кънингам – да преодолееш самата реалност на света


Часът е точно толкова, колкото трябва да бъде.  Точно толкова, че да е правилното време.

Личен архив
 „Часовете” от Майкъл Кънингам (изд. Intense; превод: Иглика Василева) излезе преди седмица около рожденната дата на Вирджиния Улф в ново издание.

Извън корицата и преди филма, Кънингам е успял да вдъхне живот на история, която се живее само привидно от три героини – Вирджиния Улф я пише някъде там през 1923 година в предградията на Лондон, младата Сара Браун с треперливи пръсти я чете в малкия си апартамент (и не само) в Лос Анджелис през 1949 година, в края на XX век достолепната Клариса Вон  я живее по своя си начин.  Но всъщност „Часовете” е обобщаващо откровение, общо кратно на съдби, които често се делят една от себе си.

„Не съм луд, а угнетен, което е същото.” казва един от главните герои на Роберто Арлт в „Огнехвъргачките”.

Именно за онези – угнетените, лудите, мечтателите и хората не на място е, дишат героините на Кънингам. Чрез техния допир с „Мисис Далалуей” – известния роман на Вирджиния Улф – разказът се обединява в  един-единствен смисъл – в освобождаващото действие в онези решаващи часове, редките мигове на щастие.

Да, помисли си Клариса, време е денят да свършва. Даваме приеми, правим тържества, напускаме семействата си, за да живеем сам-сами в Канада, мъчим се да пишем книги, които обаче не променят света независимо от нашия талант, неспирни усилия и големи надежди. Живеем живота си, занимаваме се всеки с нещо –  после заспиваме. Всичко е толкова просто и обикновено. Някои скачат от прозорците или влизат да се удавят, или взимат хапчета. Повечето умират случайно, при нещастни случаи, а още повече  голямато мнозинство, биват поглъщани от някоя болест или, ако са късметлии, от самото време. Едно е само утешението: отделен час тук или там, когато, противно на всякакви зли сили и очаквания, животът ни като че се разтваря и ни дава всичко, за което някога сме мечтали, макар че всички освен децата (а може би дори и те) знаят, че тези часове ще бъдат неизменно последвани от други, мрачни и много по-трудни. Въпреки това ние обожаваме града, утрото, надяваме се на нещо повече. Един Бог знае защо го правим.

 „Часовете” обръща вниманието към свободата по-скоро като природен модел на човешкото. В наратива ще откриете теми, които и до ден днешен се превръщат в кървящи рани в обществото – мястото на жената в семейството и в обществото, правото на избор на партньор и на различна от общоприетата сексуална ориентация, правото да сложиш край на собственото си съществуване. Или тотално да го изкорениш и видоизмениш. В рамките на един ден (всеки в конкретната година) е побрано миналото, бъдещето и настоящето на жената – онзи гръбнак на света. А всяка дума води до събитие.

Докато Вирджиния се възстановява в предградията на Лондон, но бленува да избяга от спокойствието, да се върне към лудостта и гласовете на големия град, докато търси собствената си стойност в свят, в които ако не си достатъчно красив, достатъчно уверен, достатъчно безпардонен, не си достатъчен, една жена чете най-прекрасната разходка на път към цветарския магазин и се опитва да свикне с ролята на домакиня  и майка. Зад домашния уют се крие кошмарът. Втренчването в нещата, дори в направата на една торта, е началото на ужас. Десетилетия по-късно Клариса подготвя празненство за свой умиращ приятел, без да подозира, че полетът му към безкрайността ще бъде по-скоро от очакваното.

Героите на Кънингам са пълнокръвни, живи, напълно завладяващи и обезоръжаващи. Тяхната увереност, че в живота трябва да има и нещо друго, е спасителят и палачът.

И все пак, не можеше да се отърве от чувството за пропуснатите възможности. Защото на този свят нищо не можеше да се сравнява със спомена за влюбените младини.

Снимка: Личен архив
Но най-хубавото, най-утвърждаващото в тази книга е езикът ѝ. Историята се преде със завидна лекота. Всяка една бримка тъга от живота на героите  е поднесена с изящна елегантност, която лишава действието от драма. Животът е такъв, какъвто е. Понякога приличащ на мъртво море. Понякога – на разходка и на букет жълти рози.

Отвъд „ужасната реалност на нещата“[1] е щастието. Нереалното чувстване на живота.

„Часовете” са, за да „обожаваме града, утрото, да се надяваме на нещо повече. Бог знае защо го правим.” Но го правим. И там е „доблестта  да постигнеш недостижимото, да живееш където не си, да бъдеш по-жив след смъртта, отколкото приживе, накратко, да осъществиш нещо трудно, абсурдно, да преодолееш като пречка самата реалност на света.



[1] По Фернандо Песоа

„Литературен обяд“ с Ейлиш ни Гуивна – гурме за душата

E йлиш ни Гуивна е „наше момиче“. Синът ѝ се жени за българка през 2015 г. и след магическата сватба в Пловдив съюзът Ирландия-Българ...