сряда, 25 януари 2017 г.

„Земя на синовете“ от Джипи – графичният роман, който те учи да виждаш

джипи
Aко звуците и думите, цветовете и формите не са нищо друго освен символи на идеята, „символи, които се раждат в душата на художника“ (по Х.Хайне, „Салон“, 1931 г.), то тогава графичният роман „Земя на синовете“ на италианския художник Джипи е идеята, която компроментира действителността, пречупва реалността през една екстремна и варварска ситуация в бъдещето, за да направи възможен пътя от мълчанието към отрезвяващото провикване.

„Земя на синовете“ постига цялостното си внушение чрез дестилирането на формите, чрез тъмния си туш и чрез едно оголване на човека до най-първичното му.
Чистите пластични средства, чрез които Джипи предава съдбата на човечеството в бъдеще, правят най-важното, което една творба може да направи – да те научи да виждаш.

 „Земя на синовете“ започва своя антиутопичен разказ плавно, преливайки от ежедневна случка до сграбчващ гърлото край. Усещането, че нещо не е наред, че нещо ще се случи, не напуска читателя до последните страници на „комикса“, на тази огромна история, пресъздадена чрез минималистични средства.

Двама братя, привидно диваци, се оказват изправени пред най-трудното – да си спомнят ненаученото. Да се върнат в миналото, за да осъзнаят какво се е случило в настоящето (резюме на романа само би развалило удоволствието от четенето, затова спирам тук). Важни са послеусещането, остатъчният нагарчащ вкус от преживяното, от видяното.

Джипи отстранява всичко, което е достъпно за разсъдъка, за да го предаде после чрез форми. За да остави човек сам на себе си – най-жестоката възпитателна мярка. И ако действително съществува схващането, че комиксите не са литература в чист вид, то „Земя на синовете“ доказва точно обратното – това е забележителна симбиоза между литература и картини, която ще ви манипулира, ще ви изплаши и ще ви направи неприспособими към материята и към пътя, по който може би вече сме  поели.





петък, 20 януари 2017 г.

„Книга за другите” под редакцията на Зейди Смит - книга за писателите

 „Книга за другите” под редакцията на Зейди Смит (ICU, 2016; превод: Невена Дишлиева-Кръстева, Надежда Розова, Елка Виденова, Бистра Андреева) е сборник-измислица. Сборник, който чрез себе си излиза извън границите на личното, на познатото и ни среща с фантазиите на другите. 

Едни от най-популярните съвременни автори, сред които Дейвид Мичъл, Колъм Тойбин, А.Л. Кенеди, Зи Зи Пакър, Андрю О’Хейгън, прегръщат идеята на Зейди Смит за създаването на eдин поток на въображението. „Книга за другите” се превръща в палитра от стилистики за изграждане на персонажи, на характери. Двадесет и една личности съществуват, живеят, пречупват света през себе си, за да обобщят живота, да обобщят човека. Акцент в сборника са дребните, ежедневни случки, трагедиите, думите. И доколкото е възможно,  преходът от един свят в друг се случва неусетно за читателя.

Едно е обединяващото кратки разкази – интимната атмосфера, която всеки един от авторите е успял да придаде на текста, при това без готовността на персонажите да открехнат вратата към най-личното си да е смущаваща. И доколкото този сборник остава по-скоро редакторски експеримент на Зейди Смит (с малките пропуски на първия опит), някои от разказите успяват да станат наистина близки. Като този, с който започва изданието -  „Гидиън” от Зи Зи Паркър, напомнящ изключително много на ранните разкази на Труман Капоти със своята незавършеност и обраност на разказа. Наглед ежедневната история на една безперспективна връзка успява да ангажира читателското съзнание, така че нейният отсечен край да остави читателя изненадан.

Внимание заслужава и „Франк” от А. Л. Кенеди.  Елегантността на наратива, както и играта с читателското настроение превръща това ходене по думите в сладко-горчиво удоволствие. 

Разбирам защо хората гледат фонтани или морето. Защото там движението не спира.
„Франк“, А. Л. Кенеди
За жалост, някои от разказите стоят като кръпка, като другите, които не харесваме. „Тео” от Дейв Егърс бе  едно от големите разочарования. Факт, затвърждаващ заформилото се  лошо впечатление от „Кръгът“.

Поздравление ICU заслужава преди всичко за оформлението на сборника и старанието, което екипът е положил в превод, редакция, коректура и подредба. Предхождащите всеки разказ бележки за автора, както и предговорът на Зейди Смит са едно от най-ценните неща, с които този сборник печели симпаттии.

„Книга за другите” е малка книга, но побира в себе си много животи и много въображение. Сборник, в който фантазното среща реалността и го обгръща. В нея не се предлагат конкретна дефиниция що е „образ”. Тя не е и понятие на реализма, а по-скоро приятен и любопитен експеримент на Зейди Смит, утвърждаващ многообразието както на характери, така и на писатели.

сряда, 11 януари 2017 г.

„Слейд Хаус" или книгата-игра на Дейвид Мичъл


„Слейд Хаус“ от Дейвид Мичъл (изд. „Прозорец“, 2016; превод: Петя Петкова) има странна съдба – изроден от Туитър разказ, по-малък брат на  красивото стилистично упражнение „Облака Атлас“, своебразно продължение на друга книга на автора, причисляван към хорър жанра и все пак оставащ роман-упражнение, роман-игра, в която авторът сякаш дава воля на детските си страхове и фантазии.

„Призрачната къща“, лекият готически дъх на атмосферата са повърхността, под която се е спотаил сюжетът на книгата.  Дейвид Мичъл жонглира с пет разказа на хора, изчезващи през девет години в мистериозна къща, скрита на тясна уличка някъде в английските потайности – момче аутист, инспектор, комплексирана първокурсничка, журналистка и стогодишната зла съседка, която всеки иска да избегне. Всеки един от героите е изграден по един симпатично неангажиращ начин, неотличаващ се с нищо от „обикновените“ читатели и без да се задълбава в характерите им (макар  да го издава в действията и реакциите им). Важното са стъпките им към неизвестното. Към необратимото. И танцът на фантазията.

И ако след естетическо плъзгане по стиловете в стил „Облака Атлас“ опитът на британския писател да се гмурне в морето на жанровата литература първоначално изглежда несериозен и неубедителен, то една от мистериите на този кратък роман е, че въпреки до известна степен опростената заигравка с полифоничните гласове на  ужаса, той е приятен и уютен за четене. А дали изборът на числото девет е случайност или има някаква символна натовареност (девет означава край?) е въпрос на стилистично тълкувание.

Със сигурност „Слейд Хаус“ не е страшна книга. Тя не разтърсва емоционално, не претендира за непосилна тежест. Но е забавно четиво, с което човек може бързо да се отдалечи от ежедневието. Непризнат Young Adult, който запазва духа на ранните тийн-романи, каквито ги помня – без битки, без революции, без разтърсващи любови, но потапящи в други светове, населени  с тайни и свръхестествени същества.

И макар на всяка страница читателят да мърмори колко странна книга е това – наполовина роман, наполовина разказ, атмосферата на „Слейд Хаус“ е достатъчно майсторски изтъкана и завърта така безпардонно в сюжета си, че на всяка улица човек дебне дали отнякъде няма да изскочи мистериозната къща.



петък, 6 януари 2017 г.

Ние, удавниците от Карстен Йенсен – защото първо търсим убежище

„Не е измислица морето...“


карстен йенсенЕдна книга може да бъде еднопосочна улица – бързо пътуване към края. Друга – да се доближава по-скоро до кръстословицата: водоравното и отвесното ѝ променят читателския кръгозор. В редки случай се оказва водовъртеж, който те засмуква и захвърля на дъното на собствените ти емоции.

„Ние, удавниците“ на Карстен Йенсен (изд. къща „Жанет 45“, 2016; превод: Мария Змийчарова) принадлежи към онези забележителни книги, които подобно на вълни първо заливат погледа, след което потапят в свят, в който реалността се чува едва, едва – като глухо ехо, пречупено от водната мощ.

Карстен Йенсен създава хроника на пътешествието на собствения си роден град Марстал от средата на XIX до края на Втората световна война – времето, в което от легенда градът се превръща в забравено малко пристанище. Време, в което героите с „голям труд, усърдие и постоянство  отглеждат свойта сълза“ (по Радичков).

Трудно е да обхване човек обстоятелствено сюжета на тези 800 страници. Ежедневните успехи и несполуки, малките детайли в бита на моряшкото селище и задушевните вечерни разговори са пристана, от който започва разказът за дългия път на болката и  на търпението.  Героите на Йенсен са особени – навъсени и сурови мъже и жени, неподвластни на времето и все пак толкова крехки пред стихиите:
„Съдбата, която ни очакваше, беше бой и смърт от удавяне и въпреки това копнеехме за морето.“
Подобно раковина, която има много мелодии, „Ние, удавниците“  успява да „омае“ (като песента на сирена) читателя на много нива. Успява да изплаче болката и надеждата; да остави при разгръщане подобно усещане, каквото и „Параграф 22“ от Дж. Хелър – с „мъжките“ грубовати приказки, с шегите и закачките, но и подобно „Между Рая и Ада“ на Йон Калман Стефансон да прегърне мрака и да напомни – за да оцелееш, трябва да бъдеш ожулен от вятъра, за да преодолееш вълните, трябва да изпиеш докрай спомена за сушата. Пред природата всички са еднакво смъртни, но колко широк е заливът, който животът трябва да преодолее, за да е?
„Ние не плаваме, защото има море. Плаваме, защото има пристанище. Не към далечни цели тръгваме първо. Първо търсим убежище.“
Без да съм сравнявала оригинал с превод, поздравления на Мария Змийчарова за колосалния труд. Въпреки 1-2 технически пропуски, „Ние, удавниците“ е едно от малките съкровища, които 2016 година донесе на пазара – привидно приключенски епос, приютил морска елегичност и тиха надежда; книга-водовъртеж, след която „не са измислица“ нито морето, нито времето.

* Използва се за завързване на буйрепа /въжето, което съединява котвата с буя, показващ на повърхността мястото и на дъното/ към котвата.