сряда, 30 септември 2015 г.

Какво да очакваме тази есен

Есента скоро ще почука на вратата и има голям риск да ви свари по бели гащи, особено ако не сте се снабдили с палто, шал, обувки и... правилните книги, с които да впечатлявате девойките в кафето, в което честичко сядате (без майтап, най-лесният начин да впечатлите една сравнително интелигентна жена е да комбинирате правилно гореизброените аксесоари).
По средата на седмицата и на деня на професионалния празник на преводача решавам, че трябва да се погрижа за вашето здраве, както и за вашия любовен живот, и бързо ви предлагам правилните рецепти срещу есенна меланхолия, дъжд, простуда и самота.
Пет предстоящи заглавия, с които няма да сбъркате:
1.  „Пюрити” от Джонатан Франзен (дата на излизане на английското издание: 01.09.2015 г. )
Джонатан Франзен се доказа като титан на романа след „Поправките“ и „Свобода“, а „Пюрити“ е новото заглавие от университетския писател, който не си поплюва да нарече нещата с истинските им имена.
В едно от ревютата си за „Ню Йорк Таймс“ Мичико Какутани описва „Пюрити“ като най-интимната история, излизала изпод перото на Фра
нзен. Може би това се дължи на факта, че самият автор сякаш се опитва да разбере психологията на младите.
Младата Пип Тайлър не знае коя е. Знае, че истинското й име е Пюрити и че има да изплаща студентски кредит от 130 000 долара. Тя движи с група анархисти в Оукланд, а връзката й с нейната майка – единственото й семейство – е почти несъществуваща.
„Пюрити“ се оказва история за съзряването, приятелството, младежкия идеализъм и войната между половете. Докато я чета бавно, бавно, мога да споделя само толкова, но за момента е страхотна.

2.      „Две години, осем месеца и двадесет и осем нощи“ от Салман Рушди (дата на излизане на английското издание – 08.09.2015 г.)
Есента е магичен сезон. Такъв, в който сюрреалистично могат да се преплетат пролетни, летни, зимни мотиви под една цветна пелена.

Митология, магия и реализъм се преплитат и в новия роман на Салман Рушди, британския писател от индийски произход, удостоен с наградата „Букър“ и преследван от ислямския свят за книгата „Сатанински строфи“.
В “Две години, осем месеца и двадесет и осем нощи“ един Ню Йорк на близкото бъдеще, преживял ужасяваща буря,  събира по мистериозен начин хора и чертае съдбата им. Това е една богата приказка, събираща в себе си 2000-годишна история. „Две години, осем месеца и двадесет и осем нощи“ (Two Years Eight Months and Twenty-Eight Nights) е препратка към сборника с арабски приказки „Хиляда и една нощ“ и кой знае, може да свърже и вашата съдба с нечия друга. 



3.      „Тесният път към дълбокия север“ от Ричард Фланеган (дата на излизане на българското издание – 30.11.2015 г.)
Макар книгата да излезе доста отдавна, у нас тя ще се появи едва тази есен под
логото на издателство „Колибри“.
Австралийският писател Ричард Фланаган литературната награда "Ман Букър" /Man Booker/ за романа си „Тесният път към дълбокия север“ /"The Narrow Road to the Deep North"/.

В книгата си Фланаган показва един ден в трудовия лагер за военнопленниците, строящи  важната за Япония Сиамско-бирманска железопътна линия по време на Втората световна война. Бащата на писателя е сред 60-те хиляди пленници, участвали в изграждането на така наречената „железница на смъртта“. Той оцелява, но умира в деня на завършването на книгата на 98 години.
Зимата иде.

    4.      Другата ръка“  от Крис Клийв (дата на излизане на българското издание – ноември 2015 г. )
Издателство ICU издадоха, че  „Другата ръка“  от британския писател Крис Клийв ще излезе до месец на пазара. Това е историята на две жени – нигерийка от бедно село и лондончанка от средната класа. Съдбата ги събира на самотен африкански плаж и принуждава едната от тях да направи жесток избор, който тласка живота – не само нейния – в неочаквана посока.
Книга за трудните решения, уродливото лице на насилието и крехката прегръдка на човечността. За локалното срещу глобалното. Няма да ви  разкрия силния финал на тази история, която борави убедително с моралната и личната отговорност, ще оставя сами да проверите колко смели сте точно и докъде се простират границите ви.


вторник, 29 септември 2015 г.

„Бъдеще" на Димитрий Глуховски – страшното започва едва с вечността

Бъдещето не се намира из водите на Марс. То, според Димитрий Глуховски, е тук, на Земята, и е сбъдването на сентенцията на Рилке, че „страшното започва едва с красотата“.
бъдеще
Корица: Живко Петров
„Бъдеще“ (изд. „Сиела“, превод: Васил Велчев) е мащабна социална антиутопия, която нямаше как да не предизвика интереса ми след „Метро 2033“ (някои мои познати искрено ще се изненадат от факта, че съм фен на добрата фантастика, но търсенията ми рядко успяват да надскочат колосите Хайнлайн и Стругацки).
Макар романа да е по-слаб от „Метро 2033“, Глуховски засяга майсторски наболели теми в съвременния свят – медийния контрол, смисъла на семейството и продължаването на рода, пренаслването на света,  консуматорското общество – и успява да предизвика читателя. За бъдеще ли говорим или за настояще? Въпросът сякаш се задава на всяка една страница, а  след него горчивият вкус остава.
Препратките към класиките „451 градуса по Фаренхайт“ на Р. Бредбъри, „Прекрасният нов свят“ на О. Хъксли, както и „1984“ на Дж. Оруел са неизбежни. Но Глуховски вклинява в социалното дълбоко личното, превръща ги не само в контрапунктове, но и като взаимноизящдащи се понятия, които оставят огромни, оголени и гнойящи следи.
През погледа на главния герой Ян авторът рисува мрачните краски на един свят, в който хората са безсмъртни и вечно млади. 120-милиарда население е достатъчно тегло, за да постави Европа пред колапс. Контролът над раждаемостта е безкомпромисен – да имаш дете означава да се откажеш от безсмъртието. С обратен знак е обърнато продължаването на рода, имането на наследник – това иманентно зло, извор на егоизъм и себичност. Държави като Индия и Пакистан са заличени, а бежанците, спасяващи се от продължаващите военни сблъсъци, са отцепени в Барселона. Сред всичко това израства Ян. Ян, който е един от Безсмъртните;  създаден от системата, привидно пречупен от нея. Завръзката и превратната точка в неговия живот се оказва една мисия,  неочаквана задача – да залови опасен терорист с помощта на свой собствен екип. И тогава, колко очаквано, се появява Анели, която е бременна и иска незаконно да запази детето си. Първите почуквания на завърналия се здрав сърцеритъм са първите стрели, изстреляни срещу света:
“Този израз “изгнивам” е останал от стари времена. Сега ние всичките сме натъпкани с консерванти и няма да изгнием. Проблемът е, че ако гниеш, поне има надежда, че някой ден всичко ще свърши.”
„Трябва да сме достойни за вечността. Разправят, че някога красотата е била отклонение и е привличала всеобщото внимание; какво пък, сега тя е норма. Със сигурност светът не е станал по-лош заради това.“
Аз-формата на повествование се превръща във всепоглъщащото око, през което вижда читателя. Именно благодарение на избраната форма откъсването от книгата става почти невъзможно, а ужасът от картините се забива като карфица в гласа на читателя. Постепенно карфиците стават толкова много, че след страница последна остава да властва беззвучието

Философските закачки са не една или две, а литературата, върху която Глуховски се опира, се разпростира от древногръцките легенди и митове, през Библията, до модерните класики. А нюансите, които всеки ще открие, остават строго лични, персонално въздействащи и навярно безкрайно много.
Романът обаче остава цялостно и до края концентриран върху вътрешния свят на Ян, върху неговите вярвания, мисли и желания. Промяната, през която минава личността му, е образцово проследена, но тук бе и минусът на книгата. Микрокосмосът така измества макросвета, че всички останали герои остават в сянка. Вселената остава в сянка и книгата придобива леко супергероичен нюанс. Този на Ян срещу света.
            Комплименти към преводача Васил Велчев и редактора Ганка Филиповска. Един мащабен роман като „Бъдеще“ предполага множество подводни камъчета, но екипът се е справил повече от чудесно, съумявайки да съхрани автентичното звучене, но и да запази четивността на романа (факт е, че въпреки размера си, книгата се чете за ден и половина; някак безмилостна към ежедневието е).
            „Бъдеще“ е добър антиутопичен роман критика към арогантното желание на съвременния човек да е алфата и омегата.  Политическите, философските и психологическите нишки, които оплитат структурата му, го правят подходящ за всякакъв тип читател. А страшното идва с безкраието. Безкраието на неперфектното днес.
           

Други ревюта:


понеделник, 28 септември 2015 г.

"Koпнеж" от Блага Димитрова – (пре)чист(в)а(щата) поезия

blaga dimitrova
„Копнеж“ от Блага Димитрова (издателска къща „Хермес“, 2015) е сборник, събрал под нежните си корици най-добрите стихотворения на българската поетеса и писателка. Писани в различни етапи от творческия и житейския й път и обхващащи периода 1937–2001 година, тези стихове са хапки разговор, (не)разпукана нежност и любов към една чиста поезия, лишена от оригиналничене, фалш и показност.
 Съставител на сборника е съпругът на Блага Димитрова – Йордан Василев, като в изданието присъстват негови бележки, разкриващи любопитни факти около написването им.
„Копнеж“ не е само сбор от стихове, той е антология на красивото, на прекрасното у жената, у човека. Блага Димитрова пренася читателя в едно естетически ново пространство, което боли, но и спасява. Което е меланхолично, но и слънчево, пречистващо:

БЯХМЕ НАЙ-БЛИЗКИ
Искаш с теб да останем добри познати,
Как да разбирам това?
Длани, които до болка се стапяха сляти –
да се здрависват едва?

Погледи, дето до дъно се пиеха жадни –
леко да се поздравят?
Устни, които се пареха безпощадни -
дружески да си мълвят?

Не, ние не можем да бъдем добри познати.
Няма среда в любовта.
Бяхме най-близки… Затова отсега нататък
ще сме най-чужди в света.


ВСИЧКО
Имаш младост и хубост.
Цялата си една усмивка.
Даже дърветата те харесват
и те прегръщат със сенките си.
Рамото ти изгрява
като новолуние.
После – като пълнолуние.
И догде се озърнеш –
нямаш младост и хубост.
Какво ти остава?
Имаш любим и нежност.
Цялата си една тръпка.
Стъпваш по звездният свод
с тънки, звънливи токчета.
И под стъпките ти угасват
една по една звездите
като сгазени фасове.
Докато тупнеш на земята.
Нямаш любим и нежност.
Какво ти остава?
Имаш талант и воля.
Цялата си една факла.
Нощем безсънно светиш,
търсиш в тъмната пустош
нещо такова, което
никога, никъде, никой…
Тъкмо да го откриеш,
факлата гасне и пуши
и се превръща в главня.
Нямаш талант и воля.
Какво ти остава?
Имаш дете и радост.
цялата си една грижа.
Водиш бъдещето за ръчица,
учиш го да бъде послушно
и да не тича много напред,
за да бъде по-дълго твое.
Докато ти го грабне от ръката
болест, война или любов,
или безкрайният път…
Нямаш дете и радост.
Какво ти остава?
Всичко да имаш, нищо да нямаш.
Цялата да си една шепа.
Всичко да даваш, нищо да вземаш.
Да се загърнеш зиморничаво
в самота като в излинял шал,
майка си да повториш на прага,
всичко да спомняш,
всичко да посрещнеш,
всичко да изпратиш.
Всичко.
Това ти остава.
(1969, Пирин)

След „Лавина“, „Пътуване към себе си“ и „Отклонение“ едва ли има читател, който не е останал убеден в таланта и богатството на езика на Димитрова. Пречупени през тяхната призма, екзистенциалните търсения и човешки пайзажи се превръщат в неизбежно дихание, в слънчево зайче, надбягващо се със сенките.
Комплименти към издателска къща „Хермес“ за изданието, за подборката и красивата
корица, дело на Мариана Кръстева Станкова. Това е безспорно най-издържаното издание от поредицата на издателството, посветено на писателката.
Стиховете на Блага Димитрова не са перфектни, далечни на тенденциите, трайно настанили се в съвременната българска поезия, но със сигурност са обяснението, първопричината за цялата й белетристика – за погледа и дълбочината. С вълшебство и горест те надскачат клаустрофобията от човешките граници и достигат до пространството на „независимите слова“, отключват сърца и сякаш нарочно забравят да зазидат вратите на единствените самостоятелни стаи – за да има дори единствен поглед нежност. Като пролука небе.



неделя, 27 септември 2015 г.

"Писателят призрак" на Филип Рот – преобръщане на изреченията

Според „Ню Йорк Таймс“ Филип Рот е най-великият американски писател за последните 25 години. Той успява да спечели вниманието и признанието на литературните критици още с първата си творба – сборник  от пет къси разказа и една новела, озаглавен „Сбогом, Колумб“, а черното му чувство за хумор, съчетано със социална позиция относно политическата и културна съдба на Америка и света, превръща Рот в явление за световната белетристика. Самоцелната циничност, която понякога дори дразни, успява да омагьоса не един читател и Рот е на практика авторът, който е носител на почти всички награди в Америка.
На 23.09 издателство „Колибри“ публикува на българския пазар „Писателят призрак“ (1979 г.) в превод на Невяна Андреева – романа,  вдъхващ живот на един от най-знаменитите литературни герои и своебразно алтер его на Рот, писателя Нейтън Зукърман.
Първата от общо деветте книги, в които се появява Зукърман, е изпълнен с литературни и исторически препратки текст, жонглиращ с  теми като съдбата на евреите след Втората световна война, търсенето на собствена идентичност, противоречието между „високото“ изкуство и „обикновения“ живот, последиците от смесването на илюзия и реалност, както и отношенията преподавател-студент, включително и в еротичен аспект.
 23-годишният Нейтан гостува на И. А. Лоноф, „най-оригиналния разказвач от Хоторн и Мелвил насам”, и по време на посещението се запознава както със съпругата му Хоуп, така и с негова бивша студентка, която работи в библиотеката в Харвардския университет – Ейми Белет – опитваща се да убеди Лоноф да архивира творчеството си в библиотеката, а и да избяга с нея във Флоренция. Своебразна Лолита, но не по Набоковски, Ейми е запленила не само кумир, но и прекланящ се. Младата жена  провокира въображението на Нейтан и  той преплита образа й с този на Ане Франк. 
Междувременно, ретроспективно са проследени като творческите стъпки на Нейтън, така и отношенията му със семейството му, социалния му разрив с еврейското общество и провъзгласяването му за антисемит.
Наративът тече плавно, читателят не усеща скоковете във времето, макар на моменти текстът да създава усещането за лабиринт, от който изход няма. И именно тук се крие очарованието на „Писателят призрак“ – границите между реалност и илюзия се размиват, а читателят се превръща в алтер его на героя, сам биващ алтер его на създателя му. Избраната Аз-форма на повествование допринася за приобщаването към написанто, към историята, а темите, отплаващи от пристана на злободневието и достигащи до бреговете на философията и литературознанието, подплатени с езикови игри и стилови мимикрии, ангажират вниманието, непрекъснато се гонят и застигат, преобръщат света изречение по изречение.
Комплименти към издателството за стилната корица, както и за превода на Невяна Андреева. С тях някои пренебрежими коректорски грешки остават незабелязани.
Филип Рот създава нюансиран текст, описващ със симпатия и с нескрита ирония както еврейския народ, така и литературните среди.  Задължително настолно четиво на всички любители на литературата – ловци на призраците на писателите, криещи се из страниците на световните класики, „Писателят призрак“ е безкрайно пътуване към миналото и смел скок в бъдещето.




сряда, 23 септември 2015 г.

„Буик Ривера“ oт Миленко Йергович – херметическата кутия на Балканите

„Съвестта най-лесно се успокоява, когато дори дълбоките мисли текат безгрижно и неангажирано...“
След „Мама Леоне“ от хърватския автор Миленко Ергович (изд. „Жанет 45“) си бях обещала, че пак ще се втурна в изследването на съседските нрави. „Буик Ривера“  (изд. „Панорама“, 2011; преводач: Жела Георгиева) от гореспоменатия се оказа достойно продължение на приключението ми.
buik riveraРоманът започва като един от онези пиперливи вицове, които битуват само на Балканите. Сърбин и мюсюлманин  сблъскват съдбите си в локалното платно на заледена магистрала някъде в Орегон. В Америка. Хасан Хайдур е блокиран в снежна пряспа заедно със стария си буик, а белотата, която го обгръща, услажда мислите, пълзящи по нещастието, разяждащо душата му. Вуко Шалипур пък  бяга от американската си съпруга в търсене на свобода, но с нейните средства. Опозицията, която различните им националности предопределят, е кървавата следа, която срещата оставя.  И въпреки желанието на Вуко да помогне, понякога различията между хората се оказват черната дупка, поглъщаща всички добри намерения. Ябълката на раздора се оказва старият буик на Хасан, превърнал се в своебразна алегория на територията, на земята, за чиято свобода войната е разделила мюсюлмани и сърби.
Миленко Ергович предлага на читателя необичаен преразказ на историята, сведена до микросветовете на двама мъже, коренно различни като поведение, но близки по възпитание и душевност. Политическите нюанси не липсват – сделката приключва германската съпруга на Хасан, проявяваща любов към зеленото на американските долари, а осъзнаването на безпредметността на конфликта идва късно, когато самотата и безсмислието са впримчили всички следващи ходове.
„Буик Ривера“ е роман, който декларира абсурда (в частност историческия) и
неговата непреодолимост. Първите 80 страници вървят бавно. Наративът сякаш не може да набере нужната инерция. Остава статичен – заседнал, подобно буика, в словесна пряспа. Едва накрая оправданията заваляват, а истинските мисли на героите побутват маските, сраснали с лицата им.
„И аз щях да плача, ако можех, но са ми казали, че мъжете не плачат. На, и днес спазвам това правило, макар да съм вече стар пръдльо. Що мълчиш. Разправяй нещо […] кво ме гледай тъй? Нали знаеш как се казва у нас; кво ме гледаш тъй на кръв, не ти показвам кура си за стръв! Спомняш ли си го? Не си го спомняш. Как ще си спомняш, отдавна си се чупил. Басирам се, че половината работи си ги забравил. Я ми кажи, на английски ли сънуваш? Аз не сънувам нито на сръбски, нито на английски. Идея си нямам кога сънувах за последен път. Може би като дете. После никога повече. […] За мен сънуването е педерастка работа. Не съм решил тъй, ама тъй ми е подсказано. […] Не съм луд, а ако някога полудея, ще се гръмна. Няма да им се дам жив в ръцете. Аз съм си господар на себе си, а попаднеш ли в ръцете на доктор, вече не си си господар. […] Забравил си ти какви са босненките – и докторките, и другите. Отдавна си се чупил. Е, аз помня всичко и туй ми разкатава майката. По-добре щеше да е да забравя всичко.“
Гласът на разказвача прелива в тези на Хасан и Вуко. Извайва скелета на следвоенното съзнание на западните  балканци.
„И така сред заснежения Орегон за първи път в историята на тази страна или поне на един местен път полъхна чувството, с което от столетия дишат босненските гори и съществува босненската страна. Той се съмнява в мен, щеше да си помисли и единият, и другият и да се усмихнат, както се усмихва вълк единак, който иска да покаже на другия единак в общото им пленничество, че не е опасен и не му мисли злото. Всъщност не се съмняваха в себе си, а всеки се съмняваше, че онзи, другият се съмнява, докато си подаваха и поемаха ръцете - в Орегон, както и на Балканите; биха дали живота си един за друг по-лесно отколкото родни братя от някоя друга страна, както и по-лесно и с повече причини биха се избили помежду си. Всичко зависи от мястото и времето на действието и едни и същи са причините за любовта и омразата.“
Комплименти към превода на Жела Георгиева. Разказът е запазил балканския си привкус, а изказът е съхранил поетичността си. И макар поетичен, езикът на Ергович е близък, познат. Наш си. А сатирата е хитро прикриване на болката. 
„Буик Ривера“ е пречупен исторически разбор на войната в Босна, който не съди, а само съблича. По последици. По болка. И остава актуален. Сякаш Балканите са поставени в една херметическа кутия, в която виреят само страховете и маските, притъпяващи националната и човешка съвест.

Миленко Йергович гостува днес, 23.09.2015, както и на 24.09.2015 г. в София, а на 25.09. в Пловдив. Очертава се интересна беседа с преводачите на до момента четирите му преведени на български книги („Буик Ривера“, „Мама Леоне“, „Сараевско Марлборо“ и „Орехови двори“), така че ще се радвам да ви видя поне на някоя от датите.

петък, 18 септември 2015 г.

„Лудият от площад Свобода" от Хасан Бласим – между границите на човешкото и чудовищното

„Лудият от площад Свобода (изд. „Жанет 45“, 2015) на Хасан Бласим е сборник с разкази, за които читателят може само да се надява, че са плод на авторовото въображение. Да са художествена литература; хипербола, а не реалност.
Издателска къща „Жанет 45“ пуска продължението на поредицата „Кратки разкази завинаги“ точно навреме, сякаш прогнозирано, планирано до последната секунда – когато новините са разкъсвани от противоречия, а бежанците са редовните жертви на репортерските камери.
Бласим лавира по границите на човешкото и чудовищното, без да се притеснява какво може да се види из зейналите под тях бездни.  В 12 разказа архивите стават реалност, а кошмарите се материализират в трупове. Един безкомпромисен поглед над културните различия между Западна Европа и Ирак, сборникът стряска с откровеността си, буди нападателното (все пак някъде са намесени  и български граничари), а накрая сломява.
Иракският автор успява да впечатли с палитрата от думи, с която рисува грубите и не дотам красиви щрихи на войната. Пред читателя оживяват бягството, надеждата, смъртта и надбягването с нея. Насилието е постепенно наслагващо се присъствие, то не се афишира, не се натрапва, нито осъжда, а просто констатира. Маркира болката на точните места, обхваща я и не я пуска, за да не бъде забравена.
            „Артилерийският обстрел барабанеше като дъжд, но ние не се бояхме..." Задрасквах и пренаписвах: "Артилерийският обстрел бе карнавал на звездите, а ние - в любовен гърч върху пръстта на отечеството.“
            По време на война лудостта е категория, която поглъща всичко ежедневно и познато. На нови правила се подчиняват не само обществените порядки, но и мечтите, вдишванията и издишванията на индивида. Децата се надбягват с катафалки, играят сред остатъците след бомбандировките и нищо небесно не дава отговор защо и как се живее така. Подобни истории не са новост (дори сред забавните истории на Етгар Керет в „Седем добри години“ може да бъде открита сянката на горчивината, на тегобата исторически жребий), въпреки това при Бласим присъствието на войната е по-осезаемо, по-цветно и по-ярко.
           
„Това е просто детайл, скъпи ми български читателю. Следващият път, в някой друг разказ, ще ти разкажа как български войник изнасили нигерийска девойка в пограничната тъмнина... И как ни би турската армия... И на какво унижение ни подложи унгарската... Това е историята на границите в тоя свят. Граници, до които нямат достъп обективите на фотоапаратите и моливите на журналистите, граници, тънещи в мрак и безчовечност!“
Комплименти към издателска къща „Жанет 45“, които успяха да ме накарат да наруша
правилото си да не чета две книги от едно издателство една след друга.  Но призив към човечност,  това е сборник, който осъзнава и признава безсилието, слага сам въжето на шията си, но завършва с усмивка. Онази злокобна усмивка, която се разтяга лист подир лист, сред мрака и безизходицата. Усмивката за една бъдеща надежда, която се вие като змия около труповете и бомбите. А след всички думи и след всички доказателства, на читателят все още му се иска всичко това да е добре написана измислица. Брътвежи на лудия от площад, на който има Свобода.


            

четвъртък, 17 септември 2015 г.

„Между Рая и Ада" на Йон Калман Стефансон – между живота и смъртта

 „Аз съм жив, тя е жива, те са живи. Той е мъртъв.“


Много неща могат да се случат, когато очевидно си жив. Много могат и да застинат в ледената прегръдка на спомена, когато не си. „Между Ада и Рая“ (изд. „Жанет 45“, 2015) на исландския писател Йон Калман Стефансон  побира години, дни и минути човешки тъмнина и светлина под похлупака на литературен текст, на какъвто човек рядко попада.
„Ще разкажем за онези – живели по наше време или преди повече от сто години, –  които за теб не са почти нищо друго, освен имена върху килнати кръстове и напукани надгробни плочи. Живот и спомени, погубени под силата на безмилостния закон на времето. Това ще се опитаме да променим.“
Когато се срещаме с Бард, той има живот – верен другар, с когото ходи за риба всеки ден, и книги. Последно се губи в  „Изгубения рай“ на Милтън и сякаш завинаги остава там. Защото всъщност Бард е мъртъв. Морето на Мястото сред фиордите почти винаги е сърдито, а когато дрехите не са достатъчно топли, животът се оказва примамка за ледността на вълните и няма молитви, които да спрат стихията. За нея всичко изглежда просто, а стъклото на човешката обвивка се оказва крехко. Душата често отива да погали необятната вода, превръщайки се в нейна собствена тъмнина.
„... и понякога морето така утихва, че ние слизаме до брега, за да го погалим.“
Когато приятелят на Бард решава да върне „Изгубеният рай“ на притежателя й – старият свадлив и ослепял моряк Кромуел – пътуването между светлината и мрака е въпрос на оцеляване. Въпрос на инат. А когато си твърде гладен, дори нямаш сила да умреш.
„Да се отдалечаваш от брега може да носи болка, все едно гребеш към самотата.”
„Какви страшни стихии, освен отчаянието, ни тласкат към отвъдното, за да ти разказваме истории за угаснали животи?“
Йон Калман Стефансон  пресъздава свят, за който рядко мислим. Светът на рибарите, светът на моряците, за които ледниците не са само епичен декор от филма „Титаник“. За да оцелееш, трябва да бъдеш ожулен от вятъра, за да преодолееш вълните, трябва да изпиеш докрай спомена за сушата.  „Межу Рая и Ада“ е книга за страха, за приятелството, за правото на живот и за отказа на съдбата да получиш това право. Пред природата всички са еднакво смъртни.
„Не ме забравяй, момче…“
Фабулата се вие около спомен и сегашност, а езикът на Стефансон издава уклона му към поезията. Красиво написана и едва, едва загатваща метафизичността си, тази книга е ескиз на живота, мъртво течение през вратата на отвъдното. Осъзнаването на нанесените от написаното рани идва едва накрая, когато осъзнаеш бруталността на всичко делнично в живота на героите. На Хелга, на Гейртруд, на Колбейн и на Бриньолв. „Между Рая и Ада" изисква повече от един прочит, а философските препратки са втъкани така елегантно, че не отблъскват с тежината на терминологията и академизма, а прегръщат понятийния апарат на поезията, хващат се за нея като за спасителна сламка:
„...колкото повече светлина, толкова повече мрак, така е устроен светът.“
            „Живото тяло е удивително нещо. Но от момента, в който сърцето спре да бие, да тласка кръв, когато искрите от спомените и мислите угаснат, тогава то представа да удивлява и  се превръща в нещо, за което не искаме да намерим дума. Нека оставим това на науката. И после на пръстта.“

            Колко широк е заливът, който животът не може да преодолее? „Между Рая и Ада“ е историята за сблъсъка с неизбежността. Морето само живите обича, но висока е цената на тази любов.
            Безкрайни комплименти за издателството за избора, безспорно силно продължение на поредицата „Отвъд“, на преводача Стефан Паунов, че е съумял да съхрани красотата и поетичността на езика на Стефансон, както и на художника на корицата Христо Гочев. Събрани заедно, усилията им правят българското издание едно малко съкровище, донесено от вълните.





вторник, 8 септември 2015 г.

"Папагалите от площад Арецо" от Е. -Е. Шмит – антология на сексуалността

С една кратка бележка е много лесно да се преобърне света:
„С тази бележка само ти обръщам внимание, че те обичам. Подпис: знаеш кой.“
Това прави и експериментът на Е.-Е. Шмит „Папагалите от площад Арецо“ (изд. „Леге Артис", 2015), в който гореспоменатото тайно писъмце-откровение е изпратено едновременно до няколко адреса на площад „Арецо“, който е световноизвестен със своите пернати обитатели – папагалите. А всичко това води до завъртане на световете, убийство на надежди и разпалване на междуличностни конфликти.
Шмит (чийто „Любовният еликсир“ наскоро прочетох) отново се легитимира като носител на взривоопасни теми, променящи трайно читателското възприятие, но ако в „Любовният еликсир“ се прави една онтологизация на раздялата, то в „Папагалите от площад Арецо“ е побрана антология на сексуалността, безсрамен апотеоз на похотта, но не и безпоследствен.
Персонажите в романа принадлежат към различни социални прослойки, различават се по пол, възраст, сексуална ориентация и призвание. Сред тях има политици, бизнесмени, богаташи, бедни, добри, наивини, арогантни, невъзпитани, млади и стари. Хора, превърнали се в папагали. Шарени, бъбриви, говорещи свой език, тихи или шумни, гальовни или забиващи клюн в плътта.

„Единствено тукашните деца смятаха за нормално, че на това място са се настанили папагали, но всички знаят, че слабостта – а и силата – на младите умове, е да приемат всякакви ситуации.“

Разнообразието на човешкото лице предполага и различните реакции спрямо анонимното писмо – верижната реакция е отприщена, а  сюжетните линии се размиват в една обща – в
Чудна корица
сексуалната фиксация. В “Папагалите от площад Арецо” всички  имат любовници, сексът с непознати не е новост, включително и с платени жрици на любовта, а наред с това във въздуха витае и желанието, мечтата за голямата Любов, за вечната.
И именно някъде там, при противопоставянето на имената на главите (Благовещение, Магнификат (Възхвала на Пресветата Дева),Респонсорий (Отговорът - алтернация на солово пеене и хоров напев), Dies Irae (Ден на Гнева), Lux perpetua (Вечната светлина на Requiem-а ) и хормоналната лудост се откроява посланието на автора: „Докажете ми, че любовта не съществува.“
Единствените видове любов, които съществуват и вървят добре, са тези без секс. Всеки успява, без да се насилва особено, да бъде син, брат, приятел, баща. Рядко всичко заедно. Но светът се е вкопчил в свързаната с либидото любов, макар тя да се разпада на прах.“
Проблемът с тази книга е, че със сигурност не бих я препоръчала на човек, който досега не се е сблъскал с творби на писателя. На моменти героите бяха твърде бездушни, а страданието им не предизвикваше никаква емоция у мен. Те бяха просто макети, пълнежи на страниците преди поредната доза сексуално пренасищане. Компенсаторният механизъм на героите срещу неудовлетвореността, екстремното отричане на нормалното не са предадени пошло или отблъскващо, но наслагването им в такъв огромен обем сякаш изиграва лоша шега за цялостното впечатление от романа, защото се оказва, че тези 670 страници се различават в своя ритъм от нормалното вдишване-издишване, а фабулата е болезнено пренаситена с лица и разтеглена.
Все пак „Папагалите от площад Арецо“ е интересен експеримент, сатира, която осмива обвързването на две изначално противоположни нагона. Съблазнявайки ви с една единствена бележка, тя може да ви подхлъзне в свят, в който нюансите са различни от сивото. По папагалесто богати.



Малко папагали от площад Арецо вижте тук.


Други мнения:

четвъртък, 3 септември 2015 г.

"Бартълби и компания" от Енрике Вила-Матас – литература, която умее да казва "Не"

„Бартълби и компания“  на Енрике Вила-Матас (изд. „Панорама“, 2011) е читателски дневник. От онези, в които се криеш от света, придобиваш ново Алтер Его и разказваш чужди истории, за да избистриш своята собствена.
„Бартълби и компания“ е дневникът на  един самотен чиновник, който си е поставил за цел да обхване всички автори на Не-то. Автори, за които писането привидно се е оказало кожата, която е време да свалят. Неговият ролеви модел е чиновникът от романа на Херман Мелвил „Бартълби, писарят“, който, когато иска да направи нещо различно от копиране на документи, отговаря: "Бих предпочел да не се".
Синдромът „Бартълби“ е ключът към един лабиринт-тема, лишен от център. В над 86 бележки под линия разказвачът полага един текст, който не съществува.
Сред страниците на Бартълбовия свят скитат Рембо, Валзер, Селинджър, Кафка, Дюшан, Роса Монтеро, Бернардо Ачага, измислици като Хуан, странници и други представители  на „литературата на Не-то“.
Всяка една от историите на разказвача тихо чака своя ред, следвайки хода на стриктната чиновническа номерация. Пред читателя се сменят маските на иронията, хумора, фантазма, романтиката и отчаянието. Неведоми са пътищата Барълбови. Защото оставят въпроса какво бихте направили вие самите, ако се окажете между момичето, в което сте се влюбили от пръв поглед във влака, и единия от любимите си автори – Селинджър. Бихте ли го попитали защо се е отказал от писането, бихте ли му поискали автограф? Дали ще откриете, че най-страшен е страхът от евентуалното „Не.“, от неуспеха и неживеенето.
            Но дори в деконструкцията има привилегировани различавания. Всяко от „Не“-тата в тази книга има свое предназначение и води читателя по един имагинерен литературен обзор, в който се редуват посоки, десетилетия и гении. Нюансите се сменят, за да се обходи световното литературно богатство, а наред с това и факторите, които влияят на културата.Структоопределяща е всяка теория. Поетиката на отказа в „Бартъбли и компания“ бяга от хаоса, напротив, той е изключително рамкиран, очакван,  дори бих си позволила да твърдя, че е желан. Главният герой сам се отдава на сладострастно заточение, в което мислите и бележките попиват самотата на дните, а отпуската е достоверно оправдана с изпадането в  депресия.
Не можах да кажа "Не." на тази книга
            Езикът на Енрике Вила-Матас е достъпен и все пак побиращ в себе си цялата класа на испаноговорящите писатели. Романът преплита теория и художествена литература, кани ги в един имагинерен свят, в който мастилото принадлежи на разказвача. Всяка трактовка е оспорима, изкривима и въпреки това изкусно проследена. Героят на Вила-Матас изглежда на моменти абсурден в своята интровертна претенция, на моменти симпатичен и предизвикващ съчувствие. Страстта му към отказа, към изследването на тоталното отрицание на източника на живот привлича, интригува, учудва.
Само „книжен плъх“ не би се чувствал печално неграмотен сред бележките, създадени от Вила-Матас. Но това е част от играта. Макар книгата да не е връх в моята лична литературна класация, тя е важна сама по себе си, защото е постмодерен парадокс, който умее да казва „не“.    Поздравления  за българските издатели за избора на хартия, както и за преводача – Теодора Цанкова – за добре свършената работа.