събота, 30 май 2015 г.

Да мамиш честно с "Честна измама" на Туве Янсон"

честна измама
"Честна измама"
            Беше мрачна пролетна вечер, когато ми се прииска да почета кратка приказка преди сън. Най-логичният избор от купчината покупки от Пролетния панаир на книгата бе  Туве Янсон и нейната „Честна измама” (ИК „Жанет 45”, 2015). Корицата, дело на Люба Халева, не само естетически погали окото ми, но и сякаш обещаваше приказни странствания. Оказах се права. Донякъде.
Защото „Честна измама” е хитро замислена история, в която всичко следва да бъде подложено на съмнение.  Героите на романа са вълци, скрити в кожата на заек и обратното. И с всяка страница надлъгването става все по-объркващо.
Катри живее с брат си Матс. Катри е винаги честна, а най-голямата й страст са парите, големите суми и как почтено да се сдобие с тях.

„Парите приличат на цифтите – в тях има нещо непорочно. Всъщност хората са тези, които намирисват, всеки си има свое скрито зловоние и при сърдития, засрамен или изплашен човек то се усеща по-силно.”

            Доста бързо, следвайки потока на мислите, читателят разбира, че Катри има пъклен план – да се домогне до къщата на Анна, като я измами. През цялото това раздаване на карти обаче читателят остава с впечатлението, че Янсон спестява нещо, а невинният образ на илюстраторката става все по-подозрителен.
Фабулата на „Честна измама” представлява обширно зимно поле, в което следите са заличени. Напрежението между двете главни героини се натрупва постепенно, тихо, едва забележимо между учтивите поздрави. Почти като сняг, а читателят бързо разбира, че този приказен свят не е като другите. Че зад сладкото и нежно лилаво на зайците от корицата се крие вълча муцуна. Туве Янсон разглежда героите си от дистанция, критично и без да проявява предпочитания, макар езикът й, стилът й на писане да издават топлина. Така се стига до парадокса на приказната, на честната измама. Репликите между Катри и Анна лавинообразно се движат по стълбите на раздора и свалянето на маските. Изведнъж стават остри, порязващи.
Ако разказите на скандинавската авторка досега не са ви харесали, съмнявам се да можете да се напаснете към резервирания нрав на героите й. Все пак заради самото издание корицата представлява удоволствие за всяка библиотека. Лично аз нямам против отново след време да се изгубя между преспите й.
Защото „Честна измама” е история за двете лица на живота и за невъзможността човек да бъде категоризиран като „добър” или „зъл”. Единсвеният начин да си честен измамник, е да вярваш в правотата на действията си. А това прави кръга от възможни събития необятен и бързо изменчив.

Друго ревю на прекрасната Деси Желева четете тук:


петък, 29 май 2015 г.

"Навътре" от Стефан Иванов

Едва ли бихте го усетили без преобръщането в стомаха при сблъсъка с нежността и уюта на една препълнена с очи сцена. Сцената на Младежки театър, на която Стефан Иванов и приятели представяха миналия декември неговата нова стихосбирка „Навътре“ (Издателство за поезия "ДА", 2014).
 Едва ли бихте го усетили без малко студ и зима навън, които да принудят дъха да се вижда, и зимен вятър, който да души стълбищата на душата ви.
Едва ли бихте го усетили, без да поискате да попътувате. Навътре.
Стихосбирката на Стефан Иванов „Навътре“ представлява поглед навън от прозореца на себе-осъзнаването по време на криза.  Чиста поезия, която диалогизира с пространствата, преплита темите и обединява общественото, социалното с интимното.
Из речника: "Поезия - примигване на смисъл, убежище за разговор или възможност за крясък. Това, което не се казва след тирето, в кавичките в скобите, преди точката, след многоточието. Казва се, без да се казва."
Стиховете тук са репортажни, в сегашното време на делничното, на повърхностното и видимото за очите. Изброяванията изграждат инфраструктурата на един многолик свят, в който всяка мрежа представлява камък, тласкащ надолу – към личното. Между пластовете на любовта и политиката, някъде близо до смъртта и живота.
Ако книгите можеха да говорят, навярно „Навътре“ първоначално би запазила мълчание, защото спомените от изчитането й са закодирани в топлата тишина, в сигурността:
„читателят знаехартията е плътнастръхва“

След това би крещяла гневно на улицата, в театъра. Събуждайки зрителите си. Защото е написана за тях.
Нещо повече, тези текстове са разходка из една съвременна София – с нейните „Разклонения“, със заключеното си небе, с вестите си от деня и стелата си.
Всеки стих носи определена емоционална мощ, която движи четящият в туморен такт. Стефан Иванов е кратък и с изчистен рисунък дописва маршрута на своите думи, написани върху листчета, сякаш за да може те да се носят по-леко по вятъра и да намерят своите притежатели.Животът може да е спасение и обида. Образите са първични, изчистени до плашещ минимализъм. Доброто и лошото се промъкват по страниците и преобръщат площадите.  Без линии, без граници:

очите се присвиватактьорите минават през стенибез линии и границисе стига до прошкатадо мъгливия брягна който чака бледа лодкапътуването е самотноне е страшнокато нажежена геометрия на страститеи загрижена ръкаот въздуха
в длантаизниквазелена ябълка

Политическите стихове идват някак насилено, някак пришити към по-мащабното, към социалното. А именно в него според мен е занитена силата на „Навътре“. И въпреки горното е учудващо, че всяко едно стихотворение в това издание представлява водовъртеж, в който фигурата на човека е непознаваема, страшна, но и мила и позната. Липсата на допълнителни краски, придържането към една гола поезия придават усещането за естественост. За достигане на същността без изкуственост, без маска. И това навътре се оказва плътно, наситено и красиво.
Едва ли бихте го усетили без пагубното преобръщане на световете. Това представяне някога завъртя нощта ми. И в главата отекваше стихотворението „Преводачката на Достоевски“. Ей така, от нищото и без да дава шанс на задачите за деня да изчистят петното мисли, което оставя.

„Навътре“ от Стефан Иванов е едно прекрасно четиво, когато дъхът се рисува сам. И стопля със самотната топлина на един смел прочит на себе си и другите там, където наглед няма оцелели. В онова пространство. Където и да е то.


Друг прочит:
http://knizhka-s-mishka.eu

вторник, 26 май 2015 г.

"сърцето ти нося (в сърцето си го нося" на е.е. къмингс – незатворената скоба на емоцията

Защо го затворихме в най-дълбоката вътрешност,
да удря по стените,
усещайки,
че там навън нещо се извършва,
усещайки,
че там навън нещо се провежда в негово отсъствие.
„Сърцето I”, Koстас Монтис
Превод: Яна Букова

 
Не знам докъде може да се простира една незатворена скоба, но подозирам, че пътува по сърдечна линия и без знаци по пътя. Точно както поезията на американския авангардист е.е. къмингс стъпква константите (правя уточнение, че самият автор държи името му да се изписва с малки букви, а защо това е така ще разберете от текста по-долу).
На пролетния Международен панаир на книгата ИК „Жанет 45“ пусна на пазара 56 стиха на къмингс в превод на Манол Пейков, а „сърцето ти нося (в сърцето си го нося)“ се оказа може би най-важното книжно явление през тази седмица. Най-важното, защото не само обогати преводната ни литература с име, което сякаш е задължително, но и защото го предложи на българския читател в издание, чийто илюстрации, дело на Люба Халева, издигат стихосбирката в произведение на изкуството. В явление, което не допуска неподаване на изкушението за притежание.
„сърцето ти нося (в сърцето си го нося)“ отваря дупки в думите, през които казаното изпада бавно, но окончателно към хаоса на собственото мисловно море. Прочитът изисква многократно връщане и лутане из стаите-светове на къмингс. Първо, за да се наслади читателят на ритмичната неритмичност, от която гласът се схваща; второ, за да преобърне навън смисълът и да се намери.  
сърцето ти нося със себе си (нося го
в сърцето си) и миг не оставам без него(където
отида отиваш и ти,моя скъпа; и сътвореното
само от мен е твое дело,любима)
не ме е
страх от съдбата ни една (защото ти си съдбата ми,моя сладка) и свят
ни един не желая (защото прекрасна ти си моят свят,моя истинна)
и ти си това,което винаги значи луната
и което ще пее завинаги слънцето ти си
 ето най-съкровената тайна,незнайна за никого
(на корена корена и на пъпката пъпката тя е
и небето небесно на дървото с име живот; което достига
по-нагоре, отколкото вярва душата или разумът знае)
туй е чудото и на небето звездите защо са
 сърцето ти нося (в сърцето си го нося)
            Скобите на къмингс са скобите на условностите, които обаче в неговата поезия остават винаги незатворени. Макар повечето стихове да прескачат между темите любов-страст-несподеленост, авангардният стил на автора е нещото, което придава ново звучене на универсалното. Изважда го от контекста и го полага извън законите на времето, пространството, а и на препинателните знаци.

            Липсата на точки и запетайки отблъсква и привлича. Чрез променливи им позиции къмингс умее да казва всичко, дори „мразя те”, с едни и същи очи и букви, с добре премерен и шлифован тон, ей така, между другите неща. Докато значението на думите,  на буквите, на всеки символ не се увие около гърлото ти и не те задуши. Но тази малка смърт не би имала значение, защото „любовта знае“.
„функция на любовта е да твори непознатост (познатото е обезжелано; а любовта е желание цялата)макар да живеем наопаки, неповторимото го души еднаквост“
            Да разместиш световете, да ги превъртиш, докато не стигнеш до новите измерения – всяка страница при повторно нейно разгръщане е различна. Различно е и  отражението на читателя в това огледало на дълбокото.
           
Да превеждаш къмингс (за всеки чел го в оригинал е ясно) е повече от трудоемко. Много премервания се изискват, за да се изтикаш извън собственото Аз, извън собствените думи, за да заговориш с грубия, лишен от драперии глас на американския поет. С превода си Манол Пейков (незнайно как) е придал мелодичността на стиховете, която се носи беззвучно от тях и често може да остане незабелязана между търсенията на смисъл, а илюстрациите на Люба Халева с техния двуяк смисъл споява  форма и съдържание. Плавно и разтичащо се, те сякаш са се сляли с текста и съществуват в едно единно битие.
            Как се постига цена от 16.00 лв за подобно издание (няма да коментирам качеството на печата, дебелината на хартиятата, твърдите корици) остава загадка за мен. Само знам, че ми се струва изключено да не му се възхитите, дори и да не се окажете пленници на скобите на къмингс.
            „сърцето ти нося (в сърцето си го нося)“ на е.е. къмингс е интимното двуезичие на реалността и бунта, на натъпканите с хербариите на думите емоции. На сърцето, което удря по стените и никога, никога, никога не затваря скобата.



Други влюбени:

четвъртък, 21 май 2015 г.

Спасителни „Писма до мъртвите с любов" от Ава Дилийра

            Изкуството да забравиш е най-трудното. Бягството е неизбежно свързано с вечно завръщане, а за да се спасиш, смисълът е да откриеш верижката, която те държи преди аха, да политнеш в нищото.
            Средството за забрава за 15-годишната Лоръл в дебютния роман на Ава Дилийра – „Писма до мъртвите с любов“ (ИК „СофтПрес“, май 2015) – е да пише. Когато в началото на учебната година  Лоръл получава домашно да напише писмо до мъртъв човек, тя не предава писмото си, адресирано до Кърт Кобейн (признавам, това име ме привлече като магнит към книгата), а продължава да пише нови такива до различни починали известни личности. И така нейната история се разгръща и попива читателските очаквания.
            Приемайки облика на Кърт Кобей, Ейми Уайнхауз, Хийт Леджър, Амалия Еърхарт, Ривър Финикс, Джуди Гарланд и Елизабет Бишъп, четящият разбира, че сестрата на героинята – Мей – е умряла шест месеца по-рано, че родителите й са разделени, а самата тя стартира нов живот, в ново училище, в което никой не би следвало да я познава. Също така разбира, че животът не спира да тече, дори когато си отиват онези красиви и ефирни създания, които придават друг, по-цветен дъх на ежедневието. Защото наред със скръбта от загубата и с липсата на родителска топлина (най-вече майчина) Лоръл се сблъсква и с типичните тийнейджърски вълнения – приятелството, собственото място под слънцето, любовта, които също толкова нетърпеливо очакват своето разлистване.
Героите на деня за момичето са тези,  които се превъплъщават в огледалните образи на нейните собствени страхове и желания. Накрая обаче се оказва, че никой не може да се спаси истински от самия себе си, а бягството не е изход, дори и да счупиш огледалото:
„Но никой друг не може да те спаси, не истински. Не и от теб самата. Заспиваш в края на гората, а вълкът се промъква между дърветата. Надяваш се, че някой ще те събуди. Или че ще го прогони. Или че ще го гръмне. Накрая обаче осъзнаваш, че вълкът е вътре в теб. И тогава ти става ясно. Не можеш да му се изплъзнеш. Дори някой да те обича, той не може да убие вълка, защото той е част от теб. А този някой вижда на него твоето лице. И не би натиснал спусъка.“
Фабулата се развива плавно, а избраната епистоларна форма създава интимна атмосфера, в която тайните на сърцето могат да плуват спокойно. Езикът е някак познат и личен. Езикът на ежедневните младежки меланхолия и бунт. Макар и попадащ в категорията young adult и спекулиращ с типичните за тази възраст търсения, романът в никакъв случай не би следвало да бъде захвърлен от „по-възрастните“ читатели. Най-вече защото той представя една тяхна по-млада гледна точка, но и защото напомня, че последиците от собствените действия могат да имат фатален край; че смъртта дебне за дъх живот, пък дори и все още млад и зелен. За меломаните книгата е истинска наслада, а наличието на Елизабет Бишъп като адресат успя да ме влюби в книгата.

Познавам едно червенокосо (боя) девойче, което до миналата година плачеше пред мен, че Кърт Кобейн, любовта на живота й, бил починал. Познавам едно червенокосо девойче, което държи плакати на Nirvana из цялата ни детска стая и се научи да се гримира в стил Ейми Уайтхауз преди аз изобщо да разбера какво значи очна линия. Та, както може би се досещате, това девойче е по-малката ми сестра, затова за мен романът придоби съвършено лични измерения, познавайки крехката психология на вече 18-годишните. Ето защо  „Писма до мъртвите с любов“ от Ава Дилийра определено е купена в две бройки (макар да не ми е на сърце тази корица, но...). Една за мен, една за нея. За да знае от рано, че бягството не е решение, а спасението... спасението може да дебне отвсякъде. Пък дори то изразено в писане. До мъртвите.



Друг отзив:

сряда, 20 май 2015 г.

Игор Щикс и "Елияховият стол" в България. И на Балканите

Рихард Рихтер пише: „Ще запомня април 1992 година като един от най-хубавите месеци през последните години на моя живот, но казват, че човек обикновено остава с такова впечатление за периода, предшествал дадена катастрофа.“
Аз ще запомня май на 2015 година като най-ненормалният месец през последните години на живота ми. Но и радостен. Защото се надявам да мога да се запозная с Игор Щикс – автора на „Елияховият стол“ (ИК „Панорама).
Това заглавие тихо изчака мястото си на рафта ми, макар да бе купено през декемврийския панаир на книгата в София, а навярно и макар да е трябвало да бъде прочетено доста по-рано. Сред фактологиите за последното ми изказване се крият както хърватската награда за дебют на първат книга на Щикс – „Дворецът в Романя“ – и две други награди за проза за „Елияховият стол“, преведен на над десет езика, така  и простотата на високия стил, който Щикс демонстрира.
Босненско-херцеговинският писател плете основите на „случайния“ трагизъм. Основната част от книгата представлява ръкопис на известен писател, Рихард Рихтер, завършил живота си по своя воля след невероятното приключение, в което става неволен участник. През 1992 героят случайно попада на данни, които поставят под съмнение произхода му и това съмнение предрешава пътя му – към Сараево, вече бойнополе, и без връщане назад към новата идентичност на евреин по време на етнически чистки. Рихард Рихтер се оказва на дъното на болката – първо във водовъртежа собственото неизвестно потекло, а после и в дълбините на историческия ужас, наречен война.
Доста рано отчаянието застига Рихтер, но за сметка на това пред читателя се разкриват психологическите пространства на съдбовните случайности, които жонглират с екзистенциални въпроси,с омразата и с отчаянието.
Фабулата се движи плавно, в един момент гали с поетичното си звучене, след това удря плесник, за да върне към реалността, която се оказва всичко друго, но не и милостива. Идеите на Щикс надскачат антивоенната реторика, те прегръщат един нов вид хуманизъм, който отваря вратата, кани бъдещето и стъпква капана на настоящето. Старата Европа, която признава различията, която уважава езика и отглежда многоеническите бития, се оказва нужна, за да оцелее човешкото. Мъдрецът Симон и Алма (носителката на Любов по време на война, едно прекрасно „ние“, което застава между снайперистите)  са героите, с които Щикс прокарва най-светлите идеи, без да ги оплита с оголена политика.  С тяхна помощ Рихтер се ражда и умира:
 „Ще умреш и ще се родиш в този ден.“ 

 „Въпросът не е в това онзи, който те обстрелва с гранати, да стане човек, а ние, които сме обстрелвани, да не престанем да се чувстваме хора.“

Религията и организацията са актьорите, главни действащи лица в театъра на войната. Световните тенденции, които размиват поуките на миналото, налагат образи и предрешават съдби. Навярно никога досега не съм чела по-добре написана история за войната в Сараево, която елегантно да осъжда и да отхвърля възможностите за оправдание пред съдбата.
„Как е възможно Европа да нарича тази война „съдбовна“, „изблик на примитивна омраза“, „лудост“, „орис“, „сбъднало се пророчество“, опитвайки се да си обясни съвсем ясно причинно-следствената връзка на войната с доста нерационални аргументи.“
Любовта в своята нелепост, както и обичта към театъра – това са спасенията на Рихард, сараевският homo faber (героят се оказва изключително повлиян от едноименната пиеса на Макс Фриш). Познанието води до отчаяние, а отчаянието до желание за пребъдване, за сбъдване в друг свят, в друго време и извън капана на миналото. Размахът на „Елияховият стол“ не само кара читателя да губи равновесие, но и окончателно го бута в бездната на собственото съзнание, в което търсенията на нов Атлас за света, се оказват безпочвени.
Изданието на ИК „Панорама“, както и превода на Жела Георгиева допълват усещането за смисъл, докато читателят държи тази книга. Чрез визия  дори на ръцете се предава  усещането, че нещо важно, нещо важно се казва, се случва из страниците на тази книга.

„Елiяховият стол“ е четиво, което би трябвало да бъде четено и препрочитано. Това не е книга само за любителите на история или на политика. С наслагването на политическите и литературните си пластове, това е роман, в който сякаш е сложено всичко, което е трябвало да се сложи, превръщайки го не на последно място в смел урок по хуманност, който трябва да се преповтаря редовно. И най-вече урок как да бъдеш балканец по един нов начин. Надхвърлящ човешкото.

Представянето на книгата е на 21.05 /четвъртък/ в библиотеката на Софийски университет в София, а на 22.05 Щикс ще гостува и в книжарница „Хермес" в любимия Пловдив. Идете и заради мен. И си поговорете за важните, балканските неща. И миналото.


Сходно четем с: 

вторник, 19 май 2015 г.

Да се загубиш в лабиринта на Пролетен базар на книгата 2015

         
  Тази година Пролетният международен панаир на книгата съвпада за мен с толкова много задължения, че нищо чудно още днес да ви посрещна с тъмни кръгове под очите на щанда на ИК „Колибри“ (обещавам поне роклята ми да не е изцяло тъмна). Ето защо съвсем нахално ви предизвиквам да се изгубите в лабиринта на НДК и да решите с мен веселия книжен пъзел, като подаръци ще има поне за един от сърце и под формата на книжен медальон с лик на любима книга. Единственото, което трябва да направите е да напишете под коментар до   24.05. (ден последен за всички книжни рицари, бродещи из НДК тази седмица), има ли книга, до която стигнахте чрез този книжен лабиринт.


            Ако имате нужда от помощ все пак, можете да ме откриете при...





ИК „Колибри“ – Щанд  №315

            Няма как, за мен всички пътища започват тук, затова не са малко книгите, за които мога да ви разказвам протяжно и надявам се не-до-там-досадно-и-отегчително. В интерес на истината, 2015 стартира с важна от профеисионална гледна точка, а и галеща фенското ми сърце книга, а именно –„Синята брада“ на симпатичната Амели Нотомб (че даже по неволя и в тийзъра й се появих), ето защо и с открехването на нейната врата стартирам страстването из лабиринта на новите страници. След това препоръчвам завой към смеха с „Неграмотнотомомиче, което можеше да смята“ от Юнас Юнасон и със „Зверове в звънарната ми“ от Джералд Даръл, докато не стигнете до ъгъла на „Вълшебникът“ Набоков, който евентуално може да ви спаси от „Нерон, кървавият поет“. Само внимвайте да не се окажете загубени из „Събрани разкази“ от Труман Капоти, защото там краят винаги е неочакван. Издавам, че скоро се задава нов Кундера, така че „Непосилнаталекота на битието“ е magnum opus-ът, без който е почти неразбираемо как сте се озовали в този блог.

            Точно след „Колибри“ може да се окажете на пътя на Зори от
“Жанет 45″, щанд №325

                Тук възможността да се загубите сред добри заглавия също бързо надскоча смисловото си значение и се превръща във факт. Признавам, че съм много грешна заради бавния ми прочит на „Три тъжни тигъра“ на Инфанте, но пък със сигурност мога да ви гарантирам, че със „Смяна на огледалата“ от Аксиния Михайлова, без да подминавате „Кучки вероломни“ на Роберто Боланьо ще постигнете до абсолютно преливане на една феерия от светове и заговорите на езика на „Егон и тишината“ от Емануил А. Видински, а защо не и в "NW" от Зейди Смит.
            Покрай цялото това набъбване на бездумието, на същия щанд
ICU, щанд №325

Ще отклони погледа ви от обозримото, за да ви срещне с английската авторка от индийски произход Прия Базил и само чрез „Загадъчната логика на сърцето“ ще намерите пътя обратно към себе си.


            Точно срещу тях
Ozone.bg, щанд №320

         И издателство Deja Book ще се опитат да ви докарат кошмари (в хубавия смисъл на думата), като ви поканят на лична аудиенция с първото събрано в един том издание на „Дракула“ от БрамСтокър.
           


Тотална тяхна противоположност са
„Хермес“, щанд №326

            Които ще се опитат да ви отправят на едно „Пътуване към себе си“ през „Лавина“ и докато не стигнете до „Отклонение“. Всичко това от обичната ми Блага Димитрова.



                Нежна революция направиха и 
„Бард”, щанд №324

Защото по неведоми пътища ме накараха да яхна пак фентъзито с красивата приказка на Джордж Мартин „Леденият дракон“.








Ако ме попитате обаче къде най-често се губя, то отговорът е
ИК „Панорама“, щанд 107  и винаги бягащ от погледа

Слабост и това си е. Още повече, че тази година „Панорама“ изненадват с гост – Игор Щикс идва за премиера на страхотната си книга „Елияховият стол“, за която ще ви разкажа малко по-късно тази седмица и дори се надявам да се домогна до автора за автограф. И дори това заглавие да ви е познато, сигурна съм, че извън полезрението ви е най-новото заглавие на издателството – „Бар Флобер“ на Алескис Стаматис – елегантен интелектуален трилър в търсенето на един писател.
            Най-хубавото е, че освен книги на „Панорама“ на щанда ще може да се загубите и в „Пътища в нощта“ и да се срещнете с „Призракът на Александър Волф“ от Гайто Газданов, а Даря от издателство „Аквариус“ ще ви зарази със слънчева строгост.




            Продължете по пътечката до
„Парадокс“, щанд щанд Б12


            Все още не съм дочела „Крематорът“, но сравняват Фукс с Кафка, което може да е най-голямата лъжа, но може и да се окаже вярно. За всеки случай, тези дни съм в приключенско настроение и смятам да ги проверя. Ако не, пак ще помоля  за „Цветя от края на 80-те“. Просто този албум няма как да не бъде подарен на поне още един човек.



            Един книжен лабиринт не може да съществува без
„Лабиринт”, щанд №105

       
  Изминалата година бе изключителна за издателство „Лабиринт“. Те не само предложиха на читателите „Светилата“ в един изключително изпипан и издържан вид, ами прелъстиха с „Игра и забава“ на Джеймс Солтър, а след това оставиха без дъх с „Остатъкът от деня“ на Казуо Ишигуро. И макар „Погребаният великан“ да не ми бе любима тази корица, плюс бързината, с която пуснаха изданието на пазара – просто няма как да не ги нахвали човек.



            Докато се намирате в тази част на книжния ми пъзел, отскочете до
ИК „Леге артис“ , щанд №310


          
  Макар погледът ви веднага да попадне на Ромен Гари и „Обещанието на зората“, по-скоро този път съм склонна да препоръчам към експеримент с “Папагалите от площад Арецо” на Ерик-Еманюел Шмит.

                                      

  Еднорог”, щанд №309          

                                                       





         с тяхната чутовна Дона Тарт. „Щиглецът“ и „Тайната история“ са книги, които дълго ще помните. Не само заради дебелината.






“Милениум”, щанд №101


            Допълват с щрих от вечния Валери Петров и „Песнички,събрани от сцени и екрани“.






“Изток-Запад”, щанд №210

            Както виждате, аз наистина не обичам подредеността, затова ви изпращам на втория етаж при симпатягите от „Изток-Запад“, а после ще ви сваля отново на първия. Но преди това трябва да се видят „Метаморфозите“ на Овидий, както и „Сън в алени покои“, „Превъртане на световете“ от ГеоргиРупчев. А ако поезията ви идва достатъчно (не знам как може да се случи), прочетете „По-добрите ангели на нашата природа“ на Стивън Пинкър.





“Труд”, щанд №204


И докато съм на вълна нехудожествена литература, добавям като поредно парче към пъзела “Световният ред” на Хенри Кисинджър, която скоро трябва да нарамя под ръка (но не за изпит).

„Рива“, щанд 314

Съвсем не се загледах вчера, докато редяхме книгите, кой е номерът на щанда на издателство „Рива“. По-скоро бях заета да им завиждам за прекрасните библиотечки, които имат. Затова днес най-нахално ще отида да си поговоря с тях, а по пътя ще си купя „Стълп от прах“ на вечния Борис Христов, ще поточа (с извинение за израза) лиги по „2666) на Роберто Боланьо, както и на намалените им заглавия.



„ФАМА“

„Фама“ пуснаха наскоро „Под покривите на Париж“ от Хенри Милър. Все още не съм се сдобила с нея, така че това е удачен повод купчината с книги на нощното ми шкафче да стане застрашителна. „Фама“ като цяло имат чудна подборка за литература, така че наистина, наистина трябва да бъдат преоткрити.








“Ибис”, щанд №301


Предлагат нова книга на Лъвкрафт,  така че фенове, тръгвайте натам.








“Софтпрес”, щанд №115

       

     Ако вече сте напълно изгубили себе си, предлагам ви да се спрете при „СофтПрес“, които ще дообъркат вкусовите ви рецептори. Вече нямам търпение да държа „Писма до мъртвите с любов” на Ава Дилийра“, където всичко започва с Кърт Кобейн, а стига до Елизабет Бишъп. Да си призная, аз вече я прочетох и ще ви разкажа за нея в петък, но пък нямам търпение да я дам на 18-годишната си сестра, луда фенка на Nirvana.
А така и така сме на тема изкуство, за да преминете по-леко, но интелигентно през Панаира „Убийството на художника“ (Луиз Пени) ви е гарантирана.

“Сиела”, щанд №111



            „Сиела“ този панаир са смокинята, която не мога да пропусна по пътя си. „Стъкленият похлупак“ на Силвия Плат, както и „Само живот“ на Алис Мънро“  са, са, са. А „Светлината, която не виждаме“ има чудна корица за книга, взела „Пулицър“.






Продължавам по пътя към
“Факел eкспрес”, щанд №421
“Избрани съчинения” на Даниил Хармс е издание, което отдавна е грабнало погледа ми, така че подозирам, че зад корицата му се крият чудесии. Още не съм го прочела, но пък такава визия ме купува веднага, особено след като прочетох няколко откъси от нея.

„Критика и хуманизъм“ – Б/17

            Само заради „Избрани стихове“ на Рьоне Шар не може да ги пропуснете. Това е.







            Накрая завършвам с два по-скоро албума, отколкото книги, които обаче са ужасно красиви
„Когато искам да мълча“ на издателство „Точица“ е приказка за малки и големи, а „Хеликон“ все пак ме спечелиха с изданията за Алиса с илюстрации на Ясен Гюзелев. В Нощта на музеите в София имах възможност да посетя негова изложба в Софийска градска художествена галерия и бях впечатлена от силата на детайла му.


      Толкова от мен, че закъснявам за смяна. Със сигурност съм забравила някое парче от пъзела на този панаир. Затова вие се губете, намирайте своите заглавия и ми пишете. Бягам, че ще закъснея за смяна.