вторник, 30 декември 2014 г.

За говоренето и съществуването в „Поезия – избрано" от Рьоне Шар

         Да диктуваш мисълта си без всякакъв контрол. Да се впуснеш в многообразието на един безброй. Там, където...
„Необходими са два бряга на истината: единият за нашето отиване, другият за нейното завръщане. Пътища, които пият своите мъгли. Които пазят невредими нашите щастливи смехове. И които, разрушени, са все още избавители на нашите по-малки братя, плуващи във ледени води.“ („Пазачи на моста“, превод: Златозар Петров)
         В края на 2014 г. ИК „Критика и хуманизъм“ революционира читателския опит. Или иначе казано, революционира човешкия опит – личното, културното, социалното и дори политическото битие, прикрити зад фигурата на думите. „Поезия – избрано“ събира в  крайно многообразие най-добрите стихове на една от най-значимите имена на френската сюрреалистична поезия – Рьоне Шар.
         Вдъхновителят на М. Фуко и М. Хайдегер  диктува един магичен свят, в който зад метафорите се крият плътни образи, а атмосферата преплита алхимическо, метафизично, натурфилософско в едно и предлага едно пътешествие през един от най-красивите ескизи на френската поезия и на френския език като цяло.
         „Пътеките и просеките, които незабележимо конвоират пътя, са нашият единствен път – за нас, които все говорим, за да съществуваме, и спим върху брега, без той да ни скове от ужас.“ („Път през пътеките“)
         При Шар хоризонтът на чудовищата може да се окаже близо до розата, змията се преражда в многообразното утре, а красотата е придружена с романтичната самота и смълчано сгушена във вятъра:
         „„Обичам те“, повтаря вятърът на всичко, което е направил да живее.         Обичам те, и ти живееш в мен.“ (от „За да не се е променило нищо там)
         Психологическият автоматизъм в тази поезия е докосващият поглед, жестът на приобщаване, застинал в мига преди докосването. Без меланхолия, тази поезия е оптимистичната елегия на духа, слял се с вселената.
         „Количеството от фрагменти ме разкъсва.
         Изправено държи се изтезанието.“
         Изречените думи тук се поместват изцяло в написаните. Образите танцуват дивашкия си танц, който наподобява преплитането на цветовете в картините на Кандински. Но тук не говорим за жълто-червено-синьо, а за един милион думи и съществувания. За стихии:
         „Да нямаш много смърти отложени и сякаш заснежени. Да нямаш смърт освен от пясък. И без възкръсване“ (из „Библиотека в пламъци“)
         След „Поезия избрано“ ще остане само едно мълчание и едно усещане за пълнота. Защото тази книга, подплатено от прекрасното издание на ИК „Критика и хуманизъм", от чудния превод на Златозар Петров и от елегантната корица, дело на Яна Левиева, е „за нас, който все говорим, за да съществуваме/и спим върху брега, без той да ни скове от ужас.“
        
        


понеделник, 29 декември 2014 г.

Намирането на пътя с „Невероятното странстване на Харолд Фрай) от Рейчъл Джойс

         Напоследък имам усещането, че всички обичат да четат книги, в които главният герой изведнъж потегля на пътешествие. Такива са „Годината на дивия заек“ (А. Псаалина, ИК „Колибри“, преиздадено 2014), „Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна“ (ИК „Колибри“, 2013), „Ета, Ото, Ръсел Джеймс“ (ИК ,,Милениум“, 2012). Пътуването в повечето случаи не е самоцел, а начин за преоткриване на себе си, решението винаги е инстинктивно.
         На пръв поглед „Невероятното странстване на Харолд Фрай“ от Рейчъл Джойс (AMG Publishing, 2014) предлага всичко това – спомени, път, природа, приключения. Но яхтените мокасини на прекрасната корица разкриват и топлината, която носи пристъпването обратно към и навътре в себе си.
         Никой не очаква свитият и мълчалив Харолд Фрай да напусне дома си. Той все пак има своята чистотница Морийн, която все пак отдавна е декларирала нежеланието си да споделят едно брачно ложе, един син Дейвид, който ги е напуснал с гръм и трясък след бурните наводнения на пубертета, както и един единствен съсед Рекс, който винаги говори за починалата си съпруга.
         Не, изобщо, нищо не предвещава пристигането на писмо от Куини – стара приятелка и колежка на Харолд. Писмо, което носи печата на смъртта вместо пощенско клеймо. Куини е болна от рак. Куини умира. А Харолд решава да й пише. В такава ситуация, обаче,  думите никога не са достатъчни, когато останат само на белия лист. Седят глупаво, а пощенските кутии сякаш винаги са твърде близо до собствения комфорт, отколкото до страданието на другия – те са спасителното оправдание, извинението, което ни дава право да се върнем вкъщи. Нали все пак писмото е пуснато?
         На Харолд тези пощенски кутии му се струват твърде близки. И в един момент той  се оказва на шосето, крачещ към хоспитализираното заведение на Куини, намиращо се на 800 км от дома. Съвсем нереалистично, но факт. Харолд няма туристически обувки, няма дори раница. Има само яхтени мокасини и една найлонова торбичка. И срещи с различни хора.
Важно в случая е да се върви. Вървенето е упорството на аз-а да се подчини на правилата на играта на природата. Краката отичат, появяват се мехури, всяка стъпка е болка. Но Харолд продължава да върви. Заради Куини. Докато той върви, тя живее.
„Невероятното странстване на Харолд Фрай“ все пак не е забавното четиво, което очаквате. То не е и естетически и психологически задълбан роман от руски класик. То е едно хващане за ръка. И ходене по историите. Защото в този роман може да припознаете себе си, някое бъдещо свое себе си, любимите хора или някой приятел. Харолд е фантастичен образ, самото му странстване е илюзиорно и невъзможно. Но и герой, и действие олицетворяват малките стъпчици на надеждата. На съхранението на доброто въпреки разочарованията.
Като добавим обичта, която прозира из страниците на книгата от страна на преводача Илияна Бенова - Бени, оставила своите следи в лицето на прилежни бележки и обяснения, както и чудната корица и оформление, романът на Джойс (Рейчъл, не Джеймс) е одисеевата разходка на един обикновен човек. На тихия човек. На човека на новото време, но на човека на новото време, изпълнен с вътрешна доброта, скрита зад морето мълчание. Предвидимият край (хем щастлив, хем тъжен) е драмата, дебнеща зад ъгъла всеки един. Но въпреки всичко човек продължава да върви (и да чете). Така си намира пътя.


Още отзиви:

         

неделя, 28 декември 2014 г.

Човешкото, преливащо в „Миниатюристът" от Джеси Бъртън

Да редиш пъзел, без да имаш предварително зададен образец, може да бъде опасно.
До това умозаключение навярно достига и Петронела/Нела от „Миниатюристът“ на Джеси Бъртън. (ИК „Сиела“, 2014).
„Миниатюристът“ е обявена за книга на годината на Waterstones. Макар в момента да плувам във водите на друг тип литература, този, да го наречем исторически роман, ме впримчи в своите 463 страници съвсем неусетно.  Наглед простичката история изцяло потапя читателя в един свят, изпълнен с променливи и обагрен със сенките на навързани мистерии.
Действието се развива в онзи Амстердам, какъвто той навярно е бил през XVII век  – загубил малко от блясъка си, потънал в мрак, неимоверно надменен и изгнил от вътре, но пристегнат с корсета на публичната религиозност. Гнездо на усойни очи, градът дебне тихо избухването на някой скандал между децата му. Защото тук сламката в окото на другия е по-важна. А сладкото е само средство за търговия.
Нела произхожда от семейството на някогашен провинциален богаташ. Мястото е толкова отдалечено от Амстердам, че сякаш съществува в друга вселена. Още с първите страници, обаче, Бъртън насочва вниманието на читателя към  неравностойното положение на жената и финансовата й зависимост (в най-честия случай) от баща, брат или съпруг.
         Поради подобна зависимост Нела се оказва съпруга на известния и богат търговец Йоханес Брант. При пристигането си в новия дом, обаче, тя е посрещната от дистанцираната и властна Марин (сестрата на Брант), самоуверената прислужница Корнелия и чернокожия домашен прислужник Ото, който веднага затварят вратата пред илюзията за приказен живот и истинска романтична любов.
         Йоханес пътува, отдаден е на работата си и единствената проява на нежност към новата му съпруга е е подарената къща-макет, копие на тази, в която живее. Пред очевидната невъзможност да превърне реалното си местообитание в дом, Нела започва да изпълва макета си с живот, обръщайки се към неизвестен миниатюрист от града, който да приготви дребни миниатюри. С това, обаче, в дома на Брант започват да пристигат непоръчани предмети, издаващи на някои от многото тайни, с които са закалени стените на тази къща. Като страшно и неразбираемо предсказание на бъдещето, миниатюристът задвижва предварително развоя на събитията.       
         Вероятно едно ревю следва да е по-последователно в преразказа на фабулата, но ако си позволя да издам повече, най-вероятно няма и да прочетете книгата, защото магията ще е разкрита. А магия има. „Миниатюристът“ не прави заявка да бъде дълбоко разтърсващо четиво или четиво от академичен ранг. Но то е от онези четива, които гарантират атмосфера, лишени са от помпозност и въпреки това лъхат на достоверност. Бъртън не дълбае в раните, тя просто оставя сериозните теми да застинат, маркирани. Преминавайки през действието, редица исторически особености остават като завързани камъни на врата на удавник.  И изяждат читателя. Защото той не може да спре да чете. Дишането се уеднаквява с темпа на разгръщане на страниците, а реалността се заместя с картини от романа.
         Удачно четиво за раздвижване на логиката, макар някои от мистериите да бяха пределно предвидими. Въпреки това всяка една бе естествена последователност на предишната, така че от логическа гледна точка Бъртън се бе справила повече от задоволително. Като добавим добрата редакция тук от страна на Ciela и подходящата корица, дело на Дамян Дамянов, книгата в никакъв случай не би раздразнила уикенда ви. А и в крайна сметка, „Миниатюристът“ си остава книга за булото на публичното, което обаче често се оказва разкъсано от човешките желания и природа, които първично не търпят забрани и не подлежат на контрол.
        




събота, 27 декември 2014 г.

Апотеоз на духа в "Колосът от Маруси"

Тегли духът ми да пея как в нови тела се превръщат
формите. О, богове — та нали ги превръщате вие, —
почина мой вдъхновете, водете стиха ми неспирен
до настоящите дни от самото световно начало! (из „Сътворението“, първа книга на„Метаморфози“, Овидий)


         Пътуването е негласна заявка за рая или за ада. Пътят е онзи митичен способ, който вади на показ архетипи, страхове, надежди. Той може да обрече духа на леност или да изпъне съзнанието като тетива на лък. По спартански строго. Или подобно на пищно празненство на сетивата.
         Когато писател е на път, резултатът са думи, разкриващи инстинкта на пишещия за неприспособимост към несъвършенството на света. Картините придобиват нови измерения, а метаморфозата на обозримото в мечтания свят на идеите е неизбежна.
         Когато Хенри Милър е на път, резултатът е „Колосът от Маруси“ (ИК „Колибри“, 2014).
         В навечерието на Коледа преводът на Стефан Стефанов на тази малко позната у нас (но считана от критиците, а и от самия автор за връх в творчеството му) творба зарадва българските читатели. И езикът на „Черна пролет“, „Тропикът на Рака“ и „Тропикът на Козирога“ оживява в импресионистичен пътепис по един съвършено нов, но също толкова въздействащ начин.
         В навечерието на Втората световна война Хенри Милър приема поканата на брата на писателя и природозащитник  Джерълд Даръл – Лорънс Даръл –да го посети на остров Корфу.
Именно там Обетованата земя се оказва скрита в дебрите на Гърция, а нейната хилядолетна история буди въображението на американския писател така, че написаното да оставя бездиханен четящия редовете блаженство. От този праг разказвачът започва своя път не към външния свят, а към вътрешната обител на словото. Това пространство, макар и най-опасното и подобно на тресавище, се оказва плацдарм за фантазията, която умело борави с епохи, митове, легенди и география.
         Персонажите в „Колосът от Маруси“ са витални и игриви. Те оживяват по страниците до толкова, че читателят усеща гръмкия им смях, миризмата на готвено от кухнята, съпричастен е с неуморния им труд денем и е верен участник в  откровенията им вечер. Бохемът и писател Георгиос Кацимбалис (вероятно прототип на самия автор) се превръща в  най-добър приятел на разлистващия страниците, както и верен съратник в приключенията и безкрайните диалози.
         Пътуването често е колос, който предопределя същността на човека. Подобно на сянка, тя се върти, променя се, но никога не може напълно да се отдели от основата му. Защото то е  ад или рай. Но най-често е  сянка на едно прераждане, след което идват духовно пречистване и вътрешен мир. Такъв ще намерите и пътувайки из Гърция. Но само ако имате „Колосът от Маруси“ някъде в орбитата си.
        


  

петък, 26 декември 2014 г.

Споменът като поетика на живота в “Призракът на Александър Волф" от Гайто Газданов

         „Beneath me lay my corpse with the arrow  in my temple."
Eдгар А. По

        
         Предколедно ИК „Аквариус“ възкресиха за българския читател името на Гайто Газданов (1903-1971), едно от имената на руската емигрантска литература. До този момент заглавието „Призракът на Александър Волф“ ми бе изцяло непознато, името на автора предизвика у мен първична реакция на скептицизъм, но прочитът му се оказа повече от наказателен. Защото „Призракът на Александър Волф“ е книга не за незнанието или забравата, а за спомена и липсата на такъв от този автор бе повече от осъдителна.
Споменът като онази поетика на чезненето, която изяжда годините между човек и копнежа  за забрава – издайнически надникващият във всяка стая на душата  и оставящ след себе си тихо жужене. Като досадна муха, която скача на въже с нервите. В „Призракът на Александър Волф“ Газданов броди из психологическите пространства на белогвардеец, който чрез роман, на който случайно попада, разбира, че неговата предполагаема жертва от войната, Александър Волф, е все още жива. Да се изправиш пред недовършено дело, чиято необратимост е подчинила живота ти, е шок, който моментално те впримчва в друга лудост – желание да се увериш, че сетивата ти не те лъжат. Че не си се побъркал след годините самота – присъда, която съвестта ти сама си е наложила.
Газданов започва книгата си със сюжетната линия за преоткритата жертва. Оцелеелият Александър Волф явно е загубил понятието си за скрупули и се е превърнал в нагъл и безчувствен към чуждите трагедии чаровник. Дори според собствения му издател за всички би било по-добре, ако наистина бе мъртъв. Разделен между емоционалното си и физическото си състояние, Волф се намира в тъмната бездна на търсене на смисъл.
Постепенно фабулата присламчва читателя в  една втора сюжетна линия – в интимния свят на героя  – среща го с красивата Елена, която променя и се променя. И като по правило – самата любов се оказва ключ към нейната невъзможност. Защото призраците от миналото яростно се борят срещу своето избледняване, когато усетят надигащото се щастие на тези живи, които са приковали към себе си. Ежедневната мислена битка на героя със спомена за простреляния мъж рефлексира във финала на творбата, където битката за аз-оцеляване, аз-цялото се оказва повече от крайно необходима. Краят е едновременно предвидим и неочакван. Докато страниците се разлистват, сякаш се надига желание да дойде по-бързо, плъзва усещане за разтегнатост, но когато наистина настъпи, оставя чувството за отвореност и недовършеност. И читателят иска още. Чувства се надигран от спомена. 
Сравняван с Набоков (макар че може да срещнете допирни точки с Лермонтов, Е.Т.А. Хофман или Пушкин), Газданов за мен бе по-скоро един руски Ремарк. Ремарк от „Триумфалната арка“. Стилът на „Призракът на Александър Волф“ е безупречен, а усещането за студ и самота покълва у читателя при прочита дори на най-романтичните страници в книгата. Мелодични пасажи са последвани от целенасочено търсена дисхармония, която да илюстрира битката с вътрешните демони. Персонажите са плътни и реални, но същевременно с това – оставащи далечни. Като привидения. Изборът на имена съвсем не е случаен и крие своите етимологични удоволствия за прозорливия читател. Сюжетните нишки са последователно и логично допълващи се.
„Призракът на Александър Волф“ (ИК „Аквариус“, 2014) скрива из дебрите си темата кому принадлежи спомена и втъкава идеята, че събитията емигрират там, където мислите предрешават съдбата. И необратимостта се материализира в реалност.
        
        
        

          

четвъртък, 25 декември 2014 г.

Коледни мълчания

Когато искам да мълча, говоренето ме изморява. „Кажи нещо, защо мълчиш?” Всяка принудена дума ме отдалечава. После толкова време губя да се връщам.
         ,,… възрастните ми показаха думите, за да има къде да си слагам нещата‘‘,

но аз съвсем не зная какво да правя с някои от тях. И затварям вратата.

         Не ме разбирайте погрешно.

        В навечерието на Коледа ИК „Точица“ предложиха на българския читател литература, която се отказва от думите. По-конкретно, която ги меси в тишината и ги оставя да втасат в нейните дълбини.


         „Когато искам да мълча“, дело на Зорница Христова и илюстратора Кирил Златков, смути книжното общество така, както смущава неловкото мълчание, настъпило между непознати. Критиката за малкото текст оставя отворен въпроса за цената на мълчанието. Но...
         В пет изречения Зорница Христова все пак побира цялата вселена на едно мече. Което ви моли да го послушате. Докато мълчи.
         Книгата е „детска“, доколкото и вие сте останали дете. Защото често думите ни разделят и не виждаме колко сме заедно в топлата дреха на тишината.
         Илюстрациите на Кирил Златков са зимната подплата, която прави палтото палто. Щрихите са на място, графиките изящни. И светът оживява.
         „Когато искам да мълча“ барабани по съществителни и прилагателни, по глаголите и наречията, за да ги приспи. И за да ви запознае с тях отново. Книга от европейско ниво, особено що се отнася до оформление, която бе първият ми коледен подарък. Подарък, който ме накара да мълча. И ме научи, че хората не са само черни или бели. Че нюансите на думите им са много. И че истинският им смисъл най-често е някъде дълбоко.
         Не се сетих за друга по-подходяща книга, с която да ви пожелая „Весела коледа!". И дано имате красиви мълчания.


Още мълчания:



        

         

вторник, 16 декември 2014 г.

Да живееш със "Щиглецът" на Дона Тарт

                Първата дума беше „мама“. Втората – „умря“.  С нищо друго по средата.
Не, тук не става дума за „Чужденецът“ на Албер Камю, а за нещо доста по-ново, по-актуално и доста по-...огромно. В най-буквалистичното си значение.
    
     „Щиглецът“ на Дона Тарт (ИК „Еднорог“, 2014) бе очаквано събитие. Не само в България, но и в световен мащаб. Събитие в рамките на 957 страници човешки живот.

Не по този начин стоят нещата със смъртта. Тя винаги е неочаквана. Особено неочаквана е в случая на Тиодор Декър, когото директорът хваща да пуши в района на училището. Тази запалена (?) цигара става недоразумението, довело майка и син в търговския център. Дали тази цигара е причината за последвалия терористичен акт, това вече е друг въпрос.
         И ето го събитието, след което лежиш в жестокото пространство, в което подвижният вкус на самотата е навсякъде.
         Дона Тарт започва животописа на Тио трагично, за да разведе него и читателя в черно-белите нюанси на живота – там, където хоризонтът на чудовищата живее твърде близо до земята на човешкото сърце.
         Тио е изпратен при господин Декър – при баща, който не е виждал от години. Тио живее в Лас Вегас. Тио се сблъсква с редица чудатости, сред които едно малко птиче. Един синигер, холандска картина-шедьовър от XVIII век. Ако една птичка пролет не прави, то две със сигурност променят нещата. И червенокосота птичка, която Тио засича край картината на Карел Фабрициус  променя нещата.
         Няма как да му се отрече. В тези 957 страници Тио расте. Среща се с лихвари, жени се, оказва се нещастно бракуван, Тио псува на руски, Тио пие, Тио се бие и бива бит. С две думи – Тио се променя. Оказва се, че пътеките и пресечките, които незабележимо конвоират пътя, са единственият път за вървящия, говорещия, дишащия, съществуващия.
         Стилът на Дона Тарт е елегантно помитащ. Без помпозност. Изреченията са стегнати, бягащи от излишното оригиналничене и въпреки това попадащи точно на място. Образите са убедително изградени и човек се припознава. Или пък обича, мрази.
         За жалост, поради заетостта си покрай Панаира на книгата, се наложи да преглъщам „Щиглецът“ бавно и поетапно. Което, обаче, допринесе за моето израстване заедно с Тиодор Декър. И аз живях в Лас Вегас. И се запознах с Борис, Китси, Хоуби, Анди. Просто хора, но всички, превръщащи се в елемент от пъзела един полет от картината на реалността. Мога да пиша още дълго за дълбочината на образите, за картинността или пък за логичното развитие на фабулата. Но истината е, че не искам. Има неща, които остават някъде дълбоко в теб. И е по-добре да си останат там. 
         Естетически издържан и по човешки истински, този роман е прекрасен завършек на 2014 година. Защото е също толкова израстващо въздействащ, колкото може да бъде една година. И приличен на крушение в мига на празник.

         Oще мнения:

понеделник, 15 декември 2014 г.

Когато ,,Дълга е нощта" с Ферида Дуракович

                Кожата ми се начупва и започвам да вия срещу луната.  Опредметявам сънищата си, отпътувам за дълго време, а после се връщам на същото място. Опредметявам сънищата си, както прави Ферида Дуракович.
         „Дълга е нощта“ (ИК „Панорама“, 2014) на босненско-херцеговинска поетеса е стихосбирка, събрала под прекрасната си корица стихове от „Сърцето на мрака” (1994), „Locus minoris” (2007) и неиздадени до момента творби. Художественото оформление е на Иво Рафаилов, преводач – Христо Попов, а редактор – Емануил A. Видински. Тази (не)очаквано добра троица омекотява зеленото и вади лебедите на Дуракович на показ:



Винаги в лошо време играем на криеница,
тогава, когато няма кой да ни търси.

Пъхаме се под лебедовото крило
с отворени уста,
сгушени в себе си,
нетърпеливи,
и трептим.

Не смеем да викаме – това е правило,
защото чужди ръце може да ни намерят
и от топлото скривалище
да ни върнат на въртележката.

Светът ще се върти,
а ние за отлетелите лебеди
до пролетта ще плачем.

Играта няма да се повтори.

         Поетиката на „Дълга е нощта“ е хуманна, изстрадана, метафорите са семпли и елегантни, подплатени с дъх на преживяност и минало. Поезията на Дуракович ми напомня на тази на Екатерина Йосифова, но в един доста по-ефирен вариант. Тя не пречупва телата, не осъжда, а приписва вината предимно на себе си. На своите антивоенни и общочовешки послания, на тежестта на всяка буква, когато е изстрадана и на всеки отминал месец, който е и не е донесъл промяна.

Крилат, смехът ни се завъртя
около себе си, като его, като поклонници към Мека.
Широко усмихнати миди,
закашляйки се, с бисери обсипваха
ухото на момичето. Блуждаещият огън на смеха
се подаряваше на всеки, по улиците,
в малките ни огледала.

Достигаше, подскачайки по планините, от ухо до ухо,
от коляното до върха на главата, сетне
под гърлото, гърлен
звънеше от хълмовете, сякаш ни предизвикваше:
Ето ме, еднодневки, на крилата ви
да се събудя – ето, приемам: ще ви нося до съня –
докъдето вашата действителност ще се простира.
Нека победи по-силният, когато тази радост отмине.

         Нощта на Дуракович не е свършила,  тя е меланхолично-примирена с човешката си същност:

Господи, не забравяй: 
като толкова радостна се обръщам към теб.
Достигаше, подскачайки по планините, от ухо до ухо,

         Предметите са носители на обща памет и тъга. Говорят свой собствен език и се усмихват с кратка радост, „вписана в книгата на съболезнованията“.
         „Дълга е нощта“ е едно от прекрасните четива, които си взех на този Панаир на книгата. От онези, които искаш да запомниш, наизустиш пасажи и да подчертаваш по страниците. Което е нечовешки непретенциозно и въпреки това разтърсващо. Защото мелодията му е тих вой, който дълго отеква в теб.


        

         

събота, 13 декември 2014 г.

Фрагментите на "Влюбванията" от Хавиер Мариас

            Неясните извивки на онова усещане, от което стомахът пърха, страниците на светоусещането не порязват, но и на онова усещане, което те обрича на самота и несигурност, вечно мълчание и тревога.
            Всичко това усетих, когато зърнах прекрасната корица на „Влюбванията“ (ИК „АлтерА“, 2014) от Хавиер Мариас, дело на Капка Кънева.
            Прочитът бе бавен, първоначално заразен от въодушевление и постепенно преминаващ към дълбочините на почудата, припознаването и болката.
            Главната героиня Мария работи като преводач в издателство и е от тези благоразумни млади дами, които не предприемат нищо рисково, но и същевременно не съществуват напълно извън преводите и разправиите с писатели и шефове. Когато денят ти се осмисля от наблюдението на щастието на непозната двойка, няма как да не се усещаш с цялото си същество опечалението от неизживяния собствен живот и въпреки това да си претръпнал от него. Точката на пресичане е нелепото убийство (по погрешка?) на съпруга от въпросната двойка– известния Деверн. Разплитането на обстоятелствата около трагедията прокарва полемики за смъртта, съперничеството между минало и настояще, безнаказаността, влюбността и докъде може да доведе тя.
            В предпоследния си роман Хавиер Мариас вплита редица препратки към произведения на Балзак и Шекспир  и Дюма, а припознаването на читателя в героите е неизбежно. Колко трае споменът за любимия човек, винаги ли е благородна тази любов? А какво се случва, когато тя не е щастлива и човек не се окаже първата избор на другия?
„Де да беше умрял Хавиер – улових се да мисля онзи следобед, докато крачех, и крачех, и крачех. – Де да умреше сега и щом звъннех на звънеца, да не ми отвореше, паднал на земята и завинаги неподвижен, да нямаше за какво да се посъветва с мен, да беше невъзможно да се говори с него. Ако беше мъртъв, щяха да се разсеят съмненията и страховете ми, нямаше да се налага да го изслушвам, нито да се чудя как да действам. Не бих могла и да се поддам на изкушението да го целуна, нито да си легна с него, залъгвайки се с мисълта, че ще е за последен път. Бих могла да мълча вечно, без да се тревожа за Луиса, още по-малко за справедливостта, и да забравя за Деверн, в края на краищата аз не го познавах, само по физиономия години наред, по физиономия на закуска. Ако онзи, който му е отнел живота, загуби своя и се превърне и той в спомен, и няма жив човек, който да бъде обвиняван, последствията се омаловажават и какво значение има какво се е случило. За какво да говорим и да разказваме каквото и да било, дори за какво да проучваме, да пазим тишина е най-спокойно, няма нужда да смущаваме още повече света с истории за хора, които са вече трупове и заслужават малко милост дори само защото са сложили край на пътя си, свършили са и вече не съществуват.“
            Стилът на романа изисква малко по-съсредоточено четене, за да се уловят всички нишки, които авторът  е искал да обхване, но логически грешки в  развитието на фабулата няма, а криминалният елемент омекотява иначе болезнената тема за голотата на влюбената душа пред света. Това е един художествен прочит на ,,Фрагменти на любовния дискурс" на Ролан Барт и макар около 50-та страница действието да е сякаш нарочно забавено, „Влюбванията“ оставят усещането, че писателят достига до най-тъмните кътчета на процеса „влюбване“. Смъртта на разума е отместена, мълчанието и споделянето са преплетени в колапса на откровенията, скръбта остава безконечна, а безумството е единственото обяснение на всяка една постъпка на героите. Краят - неизбежен.

            Усещам, нещо се вие в душата ми. Това не са неясните извивки на онова усещане, от което стомахът пърха, страниците на светоусещането не порязват, но и на онова усещане, което те обрича на самота и несигурност, вечно мълчание и тревога. Напротив, това е обичта ми към Хавиер Мариас. Защото след прочита им „Влюбванията“ са четиво, лишено от неустойчивостта на страстта, но подплатени с мекотата на познанието. Колко грозна и колко красива може да е любовта.

петък, 12 декември 2014 г.

На живо от 42-ри Софийски международен панаир на книгата (2)


       

 Понеже ви обещах включване на живо от Панаира на книгата, но който е минал оттам, е видял колко съм луднала... Допълвам списъка с неща, които трябва да си вземете с... „Когато искам да мълча" на ИК „Точица", които можете да намерите при „Жанет 45". Да, цената 16 лв за малкото текст може да ви се стори разточителна, но истината е, че текстът, заедно с тези илюстрации е едно съвсем-неприличащо-на-българско-издание-удоволствие.

       Освен това, моите приятели от ИК „Панорама" ме изненадаха с две заглавия, които може да ви се сторят интересни: „Дълга е нощта" на Ферида Дуракович и „Призракът на Алекандър Волф" на Гайто Газданов. 
           ИК „Критика и хуманизъм" ме изненадаха приятно с Поезията на Рьоне Шар, а ИК „Лабиринт" – със „Светила". Освен това най-нахално се представих на Стефан Иванов, за чиято стихосбирка предстои да ви разкажа... Какво да ви кажа, от три дни сънувам книги.







четвъртък, 11 декември 2014 г.

На едно писмо разстояние със „Скъпа госпожо Шуберт" от Ева Липска

         Скъпа госпожо Липска,
Аз съм от поколението, което не помни много неща. Което само слуша за тях и си представя. Но хората невинаги се делят на поколения, а просто на хора и психологически пространства. И когато се делим на хора, лесно е да Ви разпозная. Ориентирам се по топлината на ръката Ви и усмивката Ви в момента, в който си тръгвахте от „Чаената фабрика“ миналия понеделник, в момента след бягството Ви в Пловдив. Сама дойдохте, а аз от страхопочитание дори не се наредих на редицата за автографи. Неудобно ми бе да прекъсвам простичкото Ви радостно присъствие там.
Все пак, аз от две седмици стискам „Скъпа госпожо Шуберт...“ (Издателство за поезия  „ДА“, 2014“, чудесен превод на Вера Деянова) – такава, безавтографена. И макар езиците да ни делят и Вие никога да не прочетете това ревю/писмо/словоизлияние, трябва да знаете, че Вие ме спасихте. И студът на думите и на младостта ми (в Европейския съюз) придоби друго значение.
Има една дума, която може да опиша поетиката на „Скъпа госпожо Шуберт“  и тя е аристократизъм. Аристократизмът като състояние на духа е рядко срещано явление. Наред  с поетиката, с играта на думите на поезията в тази стихосбирка се нарежда и етиката. Етиката на едно поколение мисли, които пазят паметта си и не могат да се отърват от нея. Като принцип, вкоренен в същността и превърнал се в неделимост от тялото.
Как да се влезе в историята, скъпа госпожо Шуберт?С щурм, като тираните? На пръсти, като поетите?Да й се ръкопляска, когато изпълнява на бис желаниятана публиката? На коя от публиките? С мълчание,когато изпраща като шпиони случайността и жребия?Може ли да се излезе от нея? Опарилият се пожар
Се удря по огненото чело.                („Историята“)
Поезията Ви, скъпа госпожо Липска, ме приобщи към една обща история, изгубена в лабиринта на времето. И приобщи моята към общото. Такава е тя – частното страдание, частното светоусещане се представя чрез общото и обратното, а пъзелът от картини привлича към неясното, към неизвестното, но и към изброденото.
В писмата Ви (прощавайте, че така нетактично надниках в тях) личи стената на (само)иронията. (Само)иронията на високата култура, на аристократизма, която спасява от чуждото, от плашещото, от натрапниците, щурмували света Ви.
„Понеже имам страх от смелостта,мигом се събудих.“ („Изповед“)
Белотата на „Скъпа госпожо Шуберт“, нарушена от черните илюстрации на Себастиан Кудас, е символното предаване на пътя на личната болка и самота – път, съвсем неподчинен на личните познания, а на един Хаос.
"Скъпа госпожо Шуберт, изпращам поздравиот Лабиринта, многоизмерното летовище,което ме кара да се лутам. Търся топлитеизвори на нашата любов, фонтана с минерални думи,оздравителните часове за двама. Губя сев криволичещите спомени, кръстосващите се пътеки;попадам в клопката на геометрията. Оплитам сев кабели от дати. Всичко, което ни обичаше, скъпагоспожо Шуберт, вече няма изход." ("Лабиринт")
Скъпа госпожо Липска, писмено и в проза Ви благодаря за тази поезия. Защото парадоксално, но нейната скрита тъга и нейната дистанцирана интимност ме спасиха. И се сляха с мен в ъгъла на стаята. На по чаша чай. На един превод от полски и една усмивка разстояние.


сряда, 10 декември 2014 г.

На живо от 42-ия Софийски международен панаир на книгата

             


  На пролетния Софийски панаир на книгата отсъствах физически. Не знам дали си спомняте, но тогава си представях разни неща, които евентуално биха ми се случили там. Ето че вече от един ден те ми се случват вече и в реално време, а това е повече от прекрасно (поне засега не ме болят кръстът и краката толкова много, така че съмвсем не съм мърмореща).
         На 09.12.2014 г. в 10.00 вратите се отвориха. И заваляха не само снежни и мокри целувки, но и книги. Затова в два последователни дни ще ви въведа в Софийските (книжни) потайности със заглавията, които може би бихте искали да видите в библиотеката си.
         Обичам симетричните неща. Такива, които следват някаква логика. Този път,обаче, няма да направим разходката от последен до първи етаж и обратното, а от щанд номер 1 за мен, защото на него прекарвам повече от половината си ден. И защото там още вчера се срещнах с някои от вас, а това бяха повече от очарователни запознанства.
         И така... добре дошли в...
Света на смеха и забравата на ИК „Колибри“ – Щанд  №315

         Ако трябва да изреждам най-любимите си заглавия от това издателство, със сигурност списъка би бил дълъг и бихте ме обвинили в опити за реклама. Знам, обаче, не бихте ме и обвинили в подобно нещо, защото вече сте чули репликата на панаир от мен „Залагам си главата за тази книга, може да дойдете да ме биете с нея, ако не ви хареса.“ С увереността, че няма да ме биете, препоръчвам горещо
 „Завесата“ от Милан Кундера е лилава елегантност, с която можете да зарадвате библиотеката си. За нея вече писах, но цялата поредица от Кундера, която издателството издаде с твърди корици (макар да не съм писала ревюта за всички от тях освен за една от любимите ми книги – „Непосилнаталекота на битието“ – заслужават специално внимание, защото това е просто Кундера и неговите философски егоцентризъм и тъга са прекрасни.
Освен това не мога да изпусна класици като Джералд Даръл със заглавията „Филе откамбала“, „Срещи с животни“, които със сигурност ще засмеят вашата коледна вечер. Към този списък на интелигентни и забавни книги трябва да прибавя „Годината на дивия заек“, както и „Мелничарят, който виеше срещу луната“ на Псаалина.
Обещах си тук да бъда кратка, защото иначе няма да мога да ви препоръчам нещо друго като дойдете да ме видите да изпием по бира на щанда (да, с бройките на А. Шпатов, подаряваме и бири), затова слагам тежката точка върху „Колосът от Маруси“ на моят любимец  Хенри Милър и „Кръвта на другите“ на Симон дьо Бовоар, като след това, естествено, лековато ви намигам с „Вила с басейн“ от Херман Кох.
Така, надух ли ви главата? Да се рпрехвърлим на...

Класата на “Алтера”, щанд №Б6

Хронологически погледнато, точно в навечерието на Панаира получих един прекрасен подарък – „Влюбванията“ на Хавиер Мариас. Ревюто ми за тази книга предстои, но засега представлява истинско удоволствие, а корицата, дело на Капка Кънева, те кара да се влюбиш (май пропуснах пак да благодаря на страхотните приятели, които имам и които ме поглезиха без повод).
Освен това викторианският и дълъг роман „Крадлата“ от Сара Уотърс няма как да не ви накара да усетите Коледата по друг начин, а ако се спрете на „Правек и други времена“ на ОлгаТокарчук, която тази есен бе в България, съвсем ще изгубите представа за времето.






Като ще е Коледа, идете при...
“Жанет 45″, щанд №325

         В този ред на мисли, жива и здрава да е Зори (доскоро и Мила), превръщайки всеки месец в своебразно чудо. Сумарно тази година изчетох неимоверно много неща на „Жанет 45“. Толкова много, че някои ще реши, че съм пристрастена към...

Защото съм стояла будна с тях, както и с „Обратната страна“ на Радостина Ангелова или пък „Една и съща нощ“на Христо Карастоянов. Истината, обаче, е, че моята неразбрана любов остана в „Пътуванепо посока на сянката“ от Яна Букова и „Изплези си езика“. А сега съм подхванала една Туве Янсон и един Албахари. Така че коледата пак ще е жанетска.

         На езика ми беше и почти щях да забравя, че на щанда на „Жанет 45“
може да откриете





Най-докосващите книги на „ICU”, щанд 325


         И респектиращата ме до дъното на сърцето ми Невена Дишлиева-Кръстева да ви покаже „Как наказва Бог“ поКатерина Костова-Клемър, като ще искате да ви накаже пак и с по един от „Слънчогледи за Мария“ на Керана Ангелова.
         А от понеделник обикалям и търся






ИК „Панорама“, щанд междуетажен и винаги бягащ от погледа



         Както знаете, това издателство ми е слабост. Защото издава книги, които те карат да повярваш, че съществува любов от пръв поглед, когато...става дума за книга. Не само стилните корици, обаче, заслужават внимание. А тази година с „Лудата седморка“ наРоберто Арлт и уникалната корица на „Баба Яга снесла яйце“, смятам, че те надминаха себе си. Е, „Панорама“, съжалявам, сами си вдигнахте летвата. Умната какво следва сега.












След тях идва ИК „Леге артис“, щанд №А2


         Tе са прекрасни и сами по себе си не се нуждаят от представяне. Тук бих се спряла заради Ромен Гари. „Лиричните клоуни“ ме разплака, а пък „Обещанието на зората“ в преиздадената си версия окончателно прелъстява.











Тихият “Лабиринт”, щанд №411 – моят нов прелъстител


         Като говорим за омайване, ИК „Лабиринт“ ми скриха шапката. Първо, „Записките на Малте Лауридс Бриге“ е една от най-естетически издържани книги, които съм чела. Второ, много съм тъжна по този повод, защото ми я откранаха във влака. Трето, всъщност, много се радвам, че ми я откраднаха, защото някой друг ще се докосне до магията Рилке. Четвърто, „Август“ и „Стоунър“ на Джон Уилямс изненадват в своето съвършенство, а „Малкият крал Декември“ е книжа, която с радост препрочитам. Като „Малкият принц“ на Екзюпери. И тук придружено с красиви илюстрации и едно прекрасно издание.
         А сега съвсем не знам накъде, може би ще полетим с ...
„Хермес“, щанд №326

От които вече прегърнах „Чочарка“ на Алберто Моравиа, а сега със сигурност имам преиздадената „Отвъд“ и „Лавина“ на Блага Димитрова. Задължителни са и "Калуня-каля" на Георги Божинов, който се очертава един от най-силните романи за годината, както и "Проблемът (на) Спиноза" на Ървин Ялом.
         Има нещо обаче, което ми тежи. Това са

“Еднорог”, щанд №309

                                                       


         с тяхната чутовна Дона Тарт и „Щиглецът“, ревюто ми за която трябва да излезне до края на седмицата. Но щом я има тук, схващаме, че трябва да се възползвате от отстъпката, защото си заслужава. И не само.





Но за да не останем с тежки мисли,  към



“Милениум”, щанд №101



и усмихнатата Ники Руева. Тя ми препоръча „Ета, Ото, Ръсел и Джеймс“ на ЕмаХупър, както и цялата поредица Амос Оз, за което трябва да съм й дълбоко признателна. Сега аз ги препоръчвам и на вас.



И понеже ставам много сериозна, настъпвам с тежката артилерия и опасния чар на двама наши книжни люде. Безспорно, ако искате да ви се усмихват мили левенти, отидете първо на щанда на
Ozone.bg, щанд №320,




Където Благой Иванов най-безцеремонно ще ви ограби, докато вие си купувате всички дебели издания на ИК „Изток-Запад“, сред които класици като Е. А. По, „Златната клонка“ на Джеймс Фрейзър, „Коледна песен“ на Дикенс и други. Наред с тях се нареждат и „Дракони в райската градина“ на Карл Сейгън и „Градът на крадците“на Дейвид Бениоф, както и дълбоката „Преоткриване на крилете“ на Сю Монк Кид . В унисонс с „Хобит“-настроението на феновете на Толкин, там е и „Сивият път“ – едно своебразно продължение на „Властелинът на пръстените“, но от български автор.
По-надолу по етажите са и

Парадокс“, щанд щанд Б12

Там Райчо Ангелов ще ви подмлади с най-вдъхновяващата рок Библия – „Цветя от краяна 80-те“. Това издание, с тези фотографи, ще ви накарат да мечатаете за лято, но със сигурност ще повдига настроението ви през студените зимни вечери. Просто защото носи топлина и свобода със себе си.
        



“Софтпрес”, щанд №111


Панаир без Мила Ташева не е панаир. Тя е прекрасна, чаровна и знае повече за новите автори на световно ниво от всички нас. Защото сте ми симпатични, бих ви препратила към нея, за да може да ви накара да се почувствате „Напълно изгубили себе си“ от Карън Джой Фаулър, което си е малко психологическо удоволствие и ще ви засрами, ако на предните два щанда сте почувствали животински инстинкти (като например, заляла ви е вълната цинизъм на последните двама левенти).

“Сиела”, щанд №107


         Имат по-скоро няколко предстоящи проекта, които очаквам с нетърпение, но като цяло, при тях ще преоткриете нежността на „Човек на име Уве“ на Фредрик Бакман (книга, която горещо препоръчвам), а в рафта за четене се нареди от този петък и една „Кървавата шапчица“ на Анджела Картър. Не зная дали тя или „Шест разходки в горите на измислиците“ на Умберто Еко ще вземе призът книга на следващата седмица.
         Подходящи коледни подаръци, макар и не от последното полугодие, намираме и при
“Прозорец”, щанд №212


С „Облакът Атлас“ на Дейвид Мичъл;




“Ентусиаст”, щанд №202


С „Нощем с белите коне“ на Павел Вежинов;








“Факел eкспрес”/”Весела Люцканова”, щанд №421

Защото там, наред с прекрасните „Бийтълс“ и „Полубрат“ на Ларш С. Кристенсен, може да намерите и Ново издание на “Терзанията на цар Соломон” на Ромен Гари.
Не на последно място "Ерго" са някъде на четвърти етаж, лесно ще забележите "Дъска по морския пясък" на Екатерина Григорова.





И тъй като не съм тръгнала все още да обикалям из щандовете, след около няколко часа ще се впусна в търсене на ИК „ДА“, издателството за поезия, защото там си струва да се открият най-последните ми находки „Скъпа госпожо Шуберт...“ на Ева Липска и „Навътре“ на Стефан Иванов, чиито ревюта трябваше да пусна тази седмица, но панаирната треска започна от рано.






С тези близо седем страници смятам да ви оставя малка изненада с второ продължение от диренията ми на 42-рото издание на Софийския панаир на книгата. А ако ви срещна някъде из етажите на НДК, не забравяйте, че кафето е неизбежно.